Легендата проф. Юлиан Вучков на 80: Съжалявам, че нямам деца

Един от най-големите български критици и безпощадни коментатори проф. Юлиан Вучков, доктор на филологическите науки, след броени дни ще чества 80-годишен юбилей. Той е известен не само у нас, но и в странство като талантлив публицист, театрален, литературен и телевизионен критик. Създател, коментатор и водещ е на редица тв предавания. Проф. Вучков е автор на 30 книги и повече от 150 публикации. Той е почетен професор в три университета – УНСС, Софийския Медицински университет и Университета по библиотекознание и информационни технологии. Професорът е и почетен доктор във ВМА.
 
 
- Предстои ви грандиозен юбилей – навършвате 80 години, проф. Вучков. Как се чувствате?
- Чувствам се така, сякаш съм най-много на 45. Душата ми все още е млада, дори буйна. Но моят суров и строг ум я дърпа за опашката, преди тя да е направила нежеланите нередни, грешни или просто глупави ходове. Само че той я владее така, че да не я пречупва.

- Бихте ли споделили какви върхове постигнахте през тези осем десетилетия?
- Почти 30 книги в най-различни области – театралната, телевизионната и литературната критика и теория, история, есеистиката, публицистиката, мемоаристиката. Създал съм три 3-часови телевизионни предавания: „Ум робува, ум царува”, „Размисли и страсти”, „Времена и нрави”. Те са произвели стотици предавания в 8 телевизии.

- Сигурно сте заобиколен от хиляди фенове. Най-ценната награда, която сте получили от хората, които ви обичат и уважават?
- Винаги съм се трогвал, а често и се просълзявам, когато прекосявам всякакви публични пространства и забелязвам как тъжните или мрачните лицеизражения на много минувачи светват и даже грейват, щом ме видят. Едни спират и се усмихват почтително, други учтиво ми казват: „Здравейте, професоре!”. Но най-много са спиращите ме и желаещите да получат автограф, да се снимат и да разговарят с мен за свои лични, но и за политически, социални проблеми. Често държат да узнаят каква е темата в следващите ми телевизионни изяви.

- Не е тайна, че творчеството ви до голяма степен е свързано с театъра. Кажете – магия ли е той и каква?
- Театърът е моята първа любов, висшето ми образование е свързано с него. Наследил съм тази любов от моята майка. Но още през детството ми се оказа, че аз съм далеч по-надарен актьор от нея. Още тогава имитирах нейни некадърни колеги. И бях най-пълноценен партньор, когато тя работеше над ролите си у дома. Вдигах ученическата зала на крака, когато рецитирах стиховете главно на наши огнени поети. Не станах актьор, защото аз съм индивидуалист. Не исках да бъда само един от героите на спектакъла. Желаех моята професия да бъде състезание на отприщените чувства с интелекта, с разума. Обичам много моята работа пред камерите, защото там аз съм анализатор, но и оратор по актьорски начин. Премислям, но и преживявам всяко мое изречение. Често стигам до върховете на моите словесни импровизации във вид на афоризми и люти преценки, цветисти характеристики, имитации на политици. Позволявам си да се ядосвам и да се карам на зрителите с актьорски вдигнати ръце, когато им казвам, че българите са талантливи, любознателни, но и страхливи, че ги мързи да бранят правата си, че все се оплакват, мърморят, вместо да се борят, докато извоюват благополучието си.

- Обичате поезията, нали?
- Чета много стихове на забележителни поети. Докато ме гледаше, покойната Таня Масалитинова възкликваше, че не разбирала какво говорят сегашните актьори. А чувала всяка дума, всеки звук от моите телевизионни изявления. Наши некадърни актьори, режисьори и драматурзи ме мразеха, защото четяха и слушаха моята остра критика за тях. Но бях приятел с такива легенди в театралната среда като Славка Славова, Маргарита Дупаринова, Таня Масалитинова, Любомир Кабакчиев, Стефан Гецов. Те и аз взаимно изповядвахме нашите радости и огорчения като много емоционални, но и мислещи хора. И сега, почти всеки ден, се чуваме по телефона с културните, ярките и обичаните актриси Мария Стефанова, Емилия Радева, Гинка Станчева.

- Като специалист №1 по проблемите на театъра – има ли още таланти на родната сцена, вярно ли е, че нашият театър е в дълбока криза?
- Настоящето на българския театър, с много малки изключения, е плачевно. Показваното от него е много шумно, кресливо и мощно рекламирано от медиите – превъзходно, велико, яко. А то се люшка между кръчмарското, простотията и психопатското зъбене на лъжемодернизма. Актьорите са еднакви като физическа нагласа, но и видимо, като излъчване. Не говорят нормално, а мърморят, фъфлят или крещят, преиграват. Съвременната българска драматургия е ученически опит да се съчиняват и да се сглобяват диалози и сцени. Вече много актьори, но най-вече режисьори, ненавиждат хармонията и красотата на сцената. Затова те я пренаселват с вампирски нерв, с технически звукови и светлинни земетресения.

- Кои български актриси ви харесват най-много като жени?
- Нито една българска актриса не е била мой тип като жена. Може би защото неизбежното театрално начало у тях е изразено силно на сцената и в живота. А аз много обичам земните, естествените, чистосърдечните, спонтанно проявяващи се дами. Неслучайно любовта ми към театъра постепенно охладня и даже изчезна. Тя беше изместена от моята писателска, научна и телевизионна дейност. Може би съм преситен от стотиците гледани спектакли у нас и в чужбина. Затова вече ме дразни тяхната прекалена и неизбежна приповдигнатост, нагласеност, дори когато са отлични. Предпочитам качествените филми. Най-добрите актьори на САЩ например са много достолепни, атрактивни. Но и убедителни, трогателно истински като хора от живота. Имам чувството, че излизат от действителността и в момента се качват на екрана. Много харесвам като изпълнителки, но и като дами Шарън Стоун, Никол Кидман и куп техни колежки в тази област. Те са красиви, одухотворени и интелигентни. Но и много съблазнителни. Пълнят окото, душата, но и моята мъжка фантазия.

- Мнозина се питат – защо човек като вас, с ярък анализаторски дух и визия, не се е посветил на политиката. Късно ли е сега да го направите?
- Не искам да влизам в политиката, защото моите телевизионни дейности са много по-интересни, по-разнообразни и обичани, за разлика от нея. Те са безсрочни, поне докато съм жив и здрав. Те са за мислещия овластен човек, защото са сбор от констатации и изводи, но и много практически идеи за по-добър народен живот под шапката на призвани, родени високообразовани държавници. А не случайни политици.

- Кои съвременни политици уважавате най-много?
- Смятам, че Тодор Живков е най-запомнящият се политик през последните 60 години. Той е грешник, но и строител. Държавната работа го поглъщаше изцяло и почти изчерпваше неговия свръхактивен живот. Беше опасно суетен и нетърпим към всеки опит да го критикуват. Но притежаваше необикновен замах, завидна предприемчивост и намираше източници за по-доброто съществуване на България. Следва го културният и широко скроен политик Георги Йорданов.

- Коя черта на характера сте наследили от родителите си и сте им благодарен за нея?
- От майка ми съм унаследил нейната житейска атрактивност и висок жизнен тонус.

- Съжалявате ли, че не свихте семейно гнездо, г-н професоре?
- Хората могат само да са относително щастливи, ако се уповават първо на себе си, а не на неподходящи и унижаващи ги партньори. Важното е да помнят, че всеки успех следва да е начало на стремежа им към по-висока цел. Младите трябва да имат предвид, че могат да стигат до върховете на удоволствието на живота, ако обичат. Ако се борят да бъдат обичани от достойния в съпартньорството им. Трябва да помнят, че любовната, семейната, приятелската, колегиалната близост е плодотворна, когато водещото в нея не е противопоставянето, а допълването. Когато спорът пришпорва творческото въображение и кръстосва идеи, а не глупости, ругатни и обиди.
Младите хора не бива да тръгват към сериозното си обвързване, ако не са сродни по всички основни гледни точки: физически, биологично, сексуално, но и душевно, духовно и морално. Винаги ще има какво да ги различава. Но то не бива да взема връх над общите неща, над допирните им пространства. Аз имам три много сериозни разминавания с моята Диана. Но те постепенно се успокоиха и поне засега потъват в истината, че ние си принадлежим духом и телом. Че мислим еднакво за всичко: за културата, за образованието, за света като цяло, дори и за политиката.

- Понякога не ви ли е мъчно, че нямате деца?
- Съжалявам, че нямам деца! Но съм щастлив, че имам 30 книги. А те са моите достойни наследници и дано бъдещите поколения прелистват поне едни от тях. Имам известна, макар и малка надежда, защото сега вече младите четат много в библиотеките.

- Ако можехте да върнете времето назад, кои житейски грешки не бихте допуснали?
- Почти не съм имал генерално сгрешен ход в живота. Разочаровал съм се от съвсем малко хора, защото интуицията и острото ми око веднага са долавяли какво представляват и колко струват тези лица. Винаги съм откривал как ласкателствата прикриват омразата. Притежавам предимството да бъда много приземен и да мразя сладките измишльотини на празните надежди.

- Вярвате ли в прераждането?
- Имам много страхове и много съмнения по този въпрос. Категоричните твърдения за него са повече фантазьорски, отколкото доказани. Поне според мен.

- Имате ли хоби, което да ви разтоварва от стреса и всекидневните проблеми?
- Изобилното чувство за хумор е моят спасител от всякакви тъжни, мрачни, драматични натрупвания. Не го губя дори когато се отчайвам. Но не за дълго, а за кратко време.