Илияна Йотова, вицепрезидент: Убиецът на баща ми помоли да го помилвам

V Илияна Малинова Йотова е вицепрезидент на Република България. Била е представител на България в Европейския парламент (ЕП) от 2007 до 2017 г.
V Родена е на 24 октомври 1964 г. Завършва българска и френска филология в Софийския университет през 1989 г. Специализира в Националната школа по администрация – Франция, от 2007 г., и в Центъра по европейски науки, Страсбург. Работи като репортер, редактор, водещ и директор на дирекция „Новини и актуални предавания“ в Българската национална телевизия (1991 – 1997 г.).
 V Владее френски и руски език. Омъжена, има син.
 
 
- Г-жо вицепрезидент, какъв е смисълът от засилената ви дипломатическа дейност сред българските диаспори зад граница?

- Правата на българските малцинства – особено в държавите, в които са признати – са мой конкретен ангажимент. Последното мащабно изследване показа, че над 1 милион българи са напуснали страната само през последните години. Заедно с наследниците на старата икономическа миграция и историческите диаспори на българите зад граница броят им със сигурност надвишава 3 милиона.  Изследване показа, че над 15 милиона души по света говорят или са носители на българския език. Те са наш огромен потенциал и можем да работим заедно за развитието на страната. В някои страни засилeният национализъм води до отнемане на права на национални малцинства, каквито са и българските общности. Българската позиция трябва да бъде достатъчно твърда – за изучаване на български език в местните училища, за запазване на българското самосъзнание и култура, така както е от няколко века. Имам много добър диалог с всички институции в България, които отговарят за българите в чужбина. Албания призна българското малцинство и това е безспорен успех, за който години наред работиха много хора.

- Вярвате ли в идеята, че с приобщаването и даването на българско гражданство на хората ни в диаспорите е възможно решаването на въпроса с демографската криза?

- Да помислим първо за младите хора в България. Ще се раждат повече българчета, ако младите хора са спокойни, че имат къде да живеят и с какво да ги хранят, ако чувстват, че наистина държавата стои зад тях. Само с минималните повишения на майчинските няма как да ги убедим. Оттук трябва да се почне. Ако имат добри условия, сигурна съм, че ще се върнат и много наши сънародници. Иначе ние даваме българско гражданство, но те не остават в България. Българският паспорт им отваря вратите за работа в другите европейски държави. Аз съм убедена, че не могат да се върнат всички у нас, но могат да бъдат добрите „лобисти” на страната ни там, където живеят, със самочувствие и сериозна представителност.

- Тази политика по-лесно ли е осъществима от вицепрезидентското кресло, или работехте по-оперативно като евродепутат?

- Помага ми опитът и информацията, която натрупах в Европейския парламент, контактите с колегите ми от другите страни. Обаждам им се  и сега, когато имам нужда. Никога не е имало различия между българските евродепутати, когато трябва да се защити българщината и в Сърбия, и в Македония, и в Украйна, и в Молдова. Пет години бях зам.-председател на делегацията ЕП – Молдова. Сега е лесно, когато зная какво може да се постигне с молдовските власти за правата на българите, които са там повече от 200 години. И резултатите не закъсняха – изучаване на български език от 1. до 12. клас, запазване на Тараклия като български регион, догодина ще имат и свой депутат, запазване на Тараклийския университет.
Но не е само Молдова. Правата на всички българи трябва да се зачитат от страните, в които живеят, и България стриктно трябва да следи за това. Като вицепрезидент ще стоя винаги на тази позиция.

- Нужен ли е нов закон за Консултативния съвет по националната сигурност след последните инфарктни заседания, на които се влизаше, излизаше, пиеха се кафета, политици си тръгваха заради ангажименти в Брюксел? Бламираха ли държавния глава?

- КСНС не е място за раздумка. Конституционалистите са го създали именно заради специфичната роля на президентската институция. Всеки негов член носи голяма отговорност, защото зад него стоят институциите и българските граждани. Те не са там в лично качество. И който не го разбира, не е за там. Президентът „свиква” съвета, за да се намерят верните решения за проблеми от „националната сигурност”. Министри и депутати показаха, че имат по-важни задачи от националната сигурност. Коментарът оставям на вас. Демонстративното напускане на заседанието бе направено срещу президента, един вид – от нас зависи дали ще има КСНС. Елементарно мислене, КСНС не е на президента. Той е на България. А отсъстващите показаха, че за тях борбата с корупцията, която отнема милиони левове от българската икономика, не е важна. Втория път не се стигна до взаимен компромис. Оттук нататък ще видим какво ще решат в Народното събрание. Ние всички очакваме правила и справедливост. Президентът свърши своята работа.

- Как премина детството ви? Какво беше вашето семейство, родителите ви, как ви възпитаваха?

- Без сребърни лъжички и дантели, но сред образовани и интелигентни хора. Живеехме в малко градче край София – Костинброд. Майка ми е от Родопите, дядовците и бабите ми са бежанци от Беломорска Тракия. Баща ми е от Сливница – истински корави хора, свързани със Сръбско-българската война. И по двете линии – хора с твърди характери. Баща ми беше строг човек, за него нямаше отговор „не мога”. Такъв беше той, това изискваше от мен и сестра ми. Беше лекар, акушер-гинеколог, дългогодишен директор на болницата, а след това и кмет на Сливница. До ден-днешен ме поздравяват хора, на които е помагал. Беше голяма личност. Майка ми е най-финият човек, когото познавам. Красива и стилна, все по-често се улавям, че съм наследила нейния вкус и искам да приличам на нея. Строеше язовири и напоителни системи в цялата страна. Сега затваря телевизора, когато вижда немарливостта и унищожаването им. Не желае да гледа как са занемарени реки, как стават наводнения с огромни щети, защото е разрушено онова, което са създали с много труд.
Като повечето деца, бях най-вече с баба и дядо. Дължа им много. Имах истинско детство, игри, народна топка, колела, жмичка. Имаше много ромски семейства около нас. Никога не са ми забранявали да играя с децата им. Ходехме заедно на училище. Сега е друго. За съжаление.

- Там ли завършихте училище?

- Да, до седми клас. После Френската гимназия в София, завърших със златен медал. По онова време имаше само четири елитни гимназии – английска, френска, немска, руска. И до днес това е като запазена марка. Взимах решенията си сама. Майка ми и баща ми смятаха, че трябва да отида в английската гимназия, защото сестра ми беше там. Отказах и исках да уча френски, така стана и с университета. Баща ми държеше да завърша медицина както сестра ми, която пое по неговия път. А аз реших да уча филология.

- Семейството ви преживя трагичен инцидент.

- Това е най-големият удар, който съм получавала в живота. Баща ми бе убит във влака за Сливница. Не си позволих да изпадам в депресия, да се самосъжалявам. Трябваше да бъда още по-силна, така би искал той. Сигурна съм.  Каква ирония на съдбата! Преди няколко месеца дойде молба от неговия убиец да го помилвам, това е едно от моите правомощия. Помолих комисията и президента да вземат решение.
 
- Колко е вярна историята за съдбовната манифестация на 24 май 1979 г., на която сестра ви Румяна ви запознава със съпруга ви Андрей Йотов?
 
- „Виновникът” за срещата с голямата ми любов в живота и вече 32-годишен брак действително е Руми. Те са състуденти с Андрей, от една група. Да, за първи път се видяхме на манифестация за 24 май, обичах манифестациите за Деня на буквите. Специално я помолих да ме вземе с нея, след като бе преминало вече нашето собствено представяне пред тогавашния мавзолей. Спомням си го като днес. Срещнахме се „окончателно” години по-късно. Аз - първи курс в университета, той - първа година по разпределение (на работа в Обзор. Тогава всички отиваха по разпределение след висшето образование. Някой ще каже - е, нали е Обзор. Да, така е, но Обзор през 80-те беше хубав два месеца в годината. Когато си лекар, с една сестра и една акушерка и трябва да се справяш от инфарктите до ражданията и си на 24 години – нещата изглеждат по друг начин. Понякога си караше сам линейката, през зимата, по планинския път от Обзор до бургаската болница, през поледиците и снеговете).
 
- Как вие – дете на лекар и строител на язовири, се насочихте към филологията?
 
- След като баща ми се примири, че няма да бъда лекар, искаше да запиша право. Отказах. Твърдо бях решила да бъда филолог. Не знаех какво ще работя един ден, но имах щастието да уча при истински български професори енциклопедисти, с международно признание и известност. И през ум не може да ти мине да отидеш на изпит при проф. Лиляна Стефанова, без да си изчел античните произведения или огромните купища книги по западноевропейска литература. А при проф. Дуриданов по езикознание се събирахме предварително, за да си дадем кураж един на друг. И днес студентите учат по техните учебници. Скоро по повод на Вазовите празници поздравих един от професорите си, вече като вицепрезидент, и публично признах колко ме беше страх от него по време на изпита. Културата, изразяването, писането винаги са част от моята професия и дължа много на преподавателите си. В края на следването ни започнаха първите „дискусионни клубове” за демократична промяна. Те тръгнаха от нашите факултети. Смятахме, че така може да се смени системата. Завършихме в същата 1989 г. Често говорят за нас като „изгубено поколение” – учили през социализма и на първата работа, завършили буквално предишния ден, трябваше да започнем в съвсем различни условия. Е, мечтата ми бе да работя един ден в центъра „Иван Дуйчев”, да се занимавам със старобългаристика, да имам научна кариера. Съдбата реши друго. Старобългарските и старогръцките надписи останаха само хоби.
 
- Как влязохте в журналистиката, в БНТ?
 
- През 1988 г. се роди синът ми. Поработих малко в училище, след това имах време да се поогледам. Явих се на конкурс в БНТ. Повече от една година работих като стажант, на граждански договор. След това ме взеха в „По света и у нас“. Започнахме заедно с Митко Цонев, Вяра Анкова, Уляна Пръмова, Коко Каменаров, Милена Цветанска, Сашо Авджиев, Милена Милотинова... Тогава БНТ се раздели на две програми – Канал 1 и Ефир 2. Бяха много хубави години – много амбиция, много грешки и много успехи. Помогнаха ни много Алис Крайчева, Венчето Странска, Иван Гарелов. За съжаление, някои не са сред живите, но те винаги ще бъдат част от този първи екип.
 
- Кой ви покани, как влязохте в политиката – от пиар на „Позитано“ до член на Висшия съвет?

- Поканата да работя в пресцентъра на „Позитано“ дойде от Николай Добрев малко след януарските събития през 1997 г. Тогава водех централните новини в 20 часа „По света и у нас”. Последната ми емисия бе на 4 февруари, а първата новина, с която започнах, бе връщането на мандата от Първанов и Добрев за съставяне на ново правителство след Виденов. Телевизията стачкуваше, имаше сини бланкове и песента на „Бийтълс“. Някой ден ще напиша нещичко за тези дни. За една нощ хора, които се кълняха в довчерашната власт, завързаха „сините ленти” на челата. По-късно синята идея изчезна и намериха нови покровители.  Отидох да помагам за предсрочните избори на БСП, не съм мислила за политическа кариера. Отказах на Николай Добрев да бъда в листите като гражданска квота. Мислех, че ще се върна в телевизията след изборите. Аз съм ляв човек, винаги съм симпатизирала на БСП, още преди да бъда неин член. Никога не съм членувала в друга партия.
Станах член на Изпълнителното бюро 12 години по-късно. Покани ме Сергей Станишев, вече бях депутат в Европейския парламент. Подадох оставка при Михаил Миков, защото не бях съгласна с част от неговия екип. Смятах, че БСП трябва да се развива по друг начин. Постъпих честно.
 
- В обществото се върна темата за семействеността, за роднинските връзки и назначения. Съпругът ви – проф. Йотов, не е ли под натиск, защото вие сте вицепрезидентът на България?
 
- През 90-те години беше трудно. Спираха научната му кариера заради мен. Казваха му: „Д-р Йотов, вие сте голям учен и невероятен професионалист, но жена ви е от БСП”. Преминахме и през тези години. Държахме се здраво един за друг. Днес той е един от най-добрите лекари, търсен специалист и авторитет, национален консултант по ортопедия и травматология. Често се пише за уникалните и трудни операции, с които спасяват хора.  Отдавна за нас  най-важното е здравето и признанието на хилядите хора, на които е помогнал. А тези, които се опитаха заради политиката да пречат, отдавна са подминати от историята. Проф. Йотов не е съпругът на вицепрезидента, а вицепрезидентът Илияна Йотова е  съпруга на проф. Йотов.
 
- Ще жените ли сина ви Марин?
 
- Вие го написахте. Произведохте ме баба по-рано. Ще стане един ден и аз ще съм една от най-щастливите. Както винаги, синът ми ще реши сам, това ще бъде неговият избор. Така направи и с образованието си. Предпочете да завърши УНСС, след това магистратура в Лондон. Не се занимава нито с политика, нито с медицина. От самото начало каза, че ще живее и работи в България и аз съм горда с детето си.
Живее с приятелката си, а кога ще решат да имат семейство, е тяхна работа. Готова съм за баба, много обичам децата.
 
- Какъв е домът ви, свири ли още на китара професорът, рисува ли?
 
- По-рядко, отколкото някога, но и сега намира време да хване китарата. Най-любимата картина вкъщи е моят портрет, който той нарисува в началото на нашия брак. Преди години му направих много хубав подарък. Музикантът Дани Милев избра чудесна испанска китара, а аз я купих. Знаех, че нищо друго не би го зарадвало така. Е, направих го и заради себе си, защото така ще свири по-често. Това са едни от най-хубавите ми моменти.
 
- Имате ли време сега за това?
 
- Нямам, но го създавам. Казвам си – тази вечер ще поканя приятелите си вкъщи, ще вечеряме, аз ще сготвя, ще послушаме музика, ще посвирим. Питате за дома ми? Всичко е в оранжево. Това е любимият ми цвят, заедно с небесносиньото. Небе и слънце, дава много живот, много енергия. Не допускат меланхолия и лошо настроение. Мъжът ми и синът ми казваха, че като влязат вкъщи, все едно влизат в слънцето. Останахме в жилището си, не се преместихме в „Бояна“. Не смятам, че държавата трябва да харчи пари за резиденции и къщи. Не за това ни избират хората.
 
- Свързан ли е оранжевият цвят с огнената ви коса?
 
- Най-вероятно, не може да се обясни с думи. Харесвам огнените цветове. Като малка често ми даваха да играя ролята на Пипи Дългото чорапче. Рижа коса, чип нос. А аз исках да бъда като нея – силна и с верни приятели. Дано съм успяла.
 
- Как поддържате стила си, колко е важен той за дипломатическия език?
 
- Обичам изчистените и строги линии в модата. Рядко ще ме видите с нещо шарено, панделки и волани. Харесвам дантелите, смятам, че са много женствени, и в гардероба на всяка жена трябва да има поне една стилна дантелена блуза. Любим дизайнер ми е Жени Живкова. Тя е невероятна - изтънченост и финес в ежедневието и във вечерните тоалети, дискретност. Внимателно подбирам дрехите си според случая. Това е уважение и към мен, и към хората, с които се срещам и работя. Специалният тоалет често прави хората специални, това е невидимият език на жеста или дипломацията. През почивните дни обличам дънките и спортните ризи. Останало ми е от младежките години, тогава нямаше и мечтаехме за дънки и джинси.
 
- Имате ли домашни любимци?
 
- Имаме котарак, казва се Георги. Преди няколко години синът ми донесе един ден малка бяла пухкава топчица – кученце голдън ретрийвър. Страхувахме се за него, защото котаракът е много своенравен. Но той беше големият, прие кучето и до днес се понасят идеално. Котката е много по-сдържана и аристократична, а кучето е най-любвеобилното същество, което съм срещала.
 
- Критикуват първата дама за нейния стил. Съветва ли ви някой в президентството за имиджа ви?
 
- Не забравяйте, че аз дълги години съм съветвала политиците как да се обличат, когато отиват в телевизионното студио, как да подбират цветовете, как да се държат.  Доста неща съм видяла и в ЕП - и красивото, и грозното; и смешното, и сериозното; и официалното, и всекидневното. Въпреки това се допитвам до екипа си, до дизайнерите, на които държа. Стилът на една жена е самата жена и разчитам най-вече на собствения си усет.
 
- Какви са отношенията ви с президента и съпругата му – служебни или приятелски? Още преди да ви изберат го предупредихте да не тръгва срещу вашата партия?
 
- Президентът е човек, който - по мое мнение, трудно би могло да бъде вкаран в матрица. Той е човек с мнение и сила да го отстоява. Добър екип сме. Всеки има своите отговорности, но се виждаме често. Когато трябва, обсъждаме различни въпроси. Това е нормално. Винаги ще заставам зад него, зад това, което заедно обещахме на хората. (Често ми припомнят репликата за БСП.  За целия преход няма президент, който да не се е скарал с партията, която го е издигнала. Когато си получил цялата подкрепа, когато си накарал милиони да те подкрепят, нямаме право да ги разочароваме. Това не беше нито предупреждение, нито заплаха. Това е моето мнение и ще продължа да го защитавам.)
 
- Това са служебните отношения, има ли приятелски, какво му подарихте за рождения ден например?
 
- Имаме нормални човешки взаимоотношения. Подарихме му специално изработена значка – българския флаг. Всеки български политик трябва да го носи на ревера си.