Доц. Милен Михов, депутат от „Обединени патриоти“: Живков падна за рождения ден на татко

V Доц. Милен Михов е преподавател по нова и най-нова история на България във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Народен представител е от ВМРО в групата „Обединени патриоти“.
V Роден е на 4 май 1961 г. в Стара Загора. 
V Депутат е в 43-тото Народно събрание, а в 44-тото е заместник-председател на Комисията по образование и наука. Владее френски, немски и руски език.
V Женен е. Има три деца и двама внуци.
 

- Доц. Михов, роден сте в Стара Загора. Какво беше семейството на родителите ви?

- Баща ми е офицер от Българската армия. Раждам се в Стара Загора, защото там е гарнизонът, артилерийският полк, където той е служил. Всъщност майка ми Надка и баща ми Васил, живи са и здрави все още – на 85 и 89 години, се срещат на турската граница. Тя е била учителка там, а той – офицер. В Стара Загора учих, там завърших и средното си образование - техникум.

- Ако човек се формира в детството, какви бяха за вас тези години?

- Живеехме в квартал, където имаше много деца. Улицата пред блока гъмжеше от малчугани. Игрите ни бяха сезонни. Откривахме сезона с фунийките. Тогава се разделяхме на отбори. Това е своеобразен първообраз на днешния пейнтбол. Правехме си пушки от пластмасови тръби, навивахме хартиени фунийки. Правехме засади и се сражавахме. Идеалният терен бяха строежите, особено след като си тръгнат работниците вечер. Другата сезонна игра бяха стъклените топчета. Имаше сезон и на лъковете. Не сме правили много бели, но не сме се задържали и много вкъщи.

- Патриотичното ви отношение към живота, към Родината наследство ли е от офицерската среда, в която растете?

- По наследство беше чувството към армията. Вкъщи армията беше баща ми. Аз обаче не можах да продължа неговата професия въпреки желанието си. Навремето имаше много сериозни медицински изисквания. Проблем с очите затвори пътя ми към военната кариера. Имах голяма мечта да бъда морски офицер, да плавам с корабите. Но пък имах щастието да попадна на добри учители по история. Тогава се появи мечтата ми да уча история. Много трудно се влизаше история навремето. Преподаваха я само в Софийския и във Великотърновския университет. Три години подред кандидатствах. От 1500 кандидати бях приет заедно с още 4 момчета и 15 момичета. От този випуск излязоха няколко университетски преподаватели. От моята група имаме трима професори и един доцент. Тогава конкуренцията беше много голяма. А и подготовката беше изключително висока. Любим израз на нашите преподаватели още от първите часове, като за добро утро, беше: „Запомнете, висшето образование не е задължително!“. Означаваше, че изпитите се взимат само със знания. Така имах шанса да уча и да работя като преподавател това, което ми харесва.

- Къде служихте, като не ви пуснаха да станете морски капитан?

- Казармата отслужих в едно поделение в Стара Загора. Беше секретна част. Много дълго време гледахме само светлините на града. Бяхме първият войнишки набор на 31-ва фронтова зенитно-ракетна бригада, който получи съвсем новия тогава ракетен комплекс „Круг“. Само за една година – от есента на 1981 до лятото на 1982 г., ние усвоихме този комплекс, получихме допуск и отидохме в СССР, оттатък Волга. Там беше разположен централният зенитно-ракетен полигон на Варшавския договор. Всички държави от договора тренираха, стреляха там. Мога да се похваля, че бяхме първата батарея, която стреля и улучи мишената. Този отличен резултат обаче ми костваше доста, защото графикът на стрелбите съвпадаше с кандидатстудентските изпити. Не можахме да се явим, но пък тогавашният Съвет за висше образование ни допусна до допълнителна сесия. Имахме само 5 дни след завръщането. За това време успях да изкарам само една „велика“ четворка.

- Стигна ли ви?

- Не, разбира се. Наложи се след това да работя една година. Бях стругар в комбинат „Берое“ в Стара Загора. Тогава се въвеждаха в производство първите български роботи и промишлени манипулатори. Работех в един експериментален цех, където правехме прототипите. Беше интересна, но трудна работа.

- Къде ви приеха в крайна сметка – в София или във Велико Търново?

- Избрах Велико Търново, защото беше по-близко. След като станах студент там, разбрах, че да се учи история - най-доброто място действително е Велико Търново. Изпитваш огромно удоволствие, когато изучаваш средновековната история пред изгледа на Царевец, на Балдуиновата кула, на Трапезица. А градът, макар и малък тогава, беше забележителен, защото студентите доминираха и му придаваха академичен дух.  

- Имаше ли ги подобаващите младежки купони, забави, бригади?

- О, да. Бригадите и купоните бяха нещо, което категорично присъстваше в живота ни. В духа на социалистическото време имаше един университетски анекдот, че Търново е най-механизираният град в България, защото има най-много механи на глава от населението. Действително имаше много, прекрасни малки механи със свое очарование, настроение и дух.

- Бяхте ли механик водач – този, който води другите в механите?

- Така се случи, че защото бях учил малко повече, а и защото не бях влязъл от първия път, бях един от най-възрастните в групата. И по тогавашните административни изисквания студентите трябваше да имат групов отговорник – нещо като класен ръководител, само че избран от колегите си. Трябваше да водя дневника за отсъствията и присъствията. Имах право да влизам при инспекторките, да уговарям графика за изпитите и да представям групата пред деканското и университетското ръководство. Бяха доста важни задължения. Оттам ми тръгна студентският прякор Шефа. Имах, разбира се, и приятното задължение да организирам купоните. Бяхме задружна група.

- Къде ви завариха промените от 10 ноември 1989 г.?

- Промените ме завариха по случайност в Стара Загора. Още преди 10 ноември с колегите се бяхме шегували, че Тодор Живков ще падне до Коледа. Беше петък вечерта. Бях се прибрал, защото щяхме да имаме семейно тържество – кръгла годишнина на баща ми. И в момента, в който влизам вкъщи, майка ми казва, че е звънял телефонът. Търсели ме. Една моя колежка, оказа се. И ми казва: „Ти позна – Тодор Живков падна“. Помислих, че се шегува. Никой нищо не знаеше вкъщи, не бяха пуснали нито радио, нито телевизия. Но е факт – Живков падна за рождения ден на баща ми. Преди да отидем да празнуваме обаче, трябваше да отида и да препотвърдя в един списък, че не се отказваме от опашката за пералня „Перла 5“, за да ни споходи това битово щастие. 
   
- Как се насочихте към политиката?

- Интересът ми е професионален. Имах възможност още преди 1989 г. на три пъти да вляза в БКП. Бяха ми предложили в казармата, след това една година преди разпределението в университета и като млад учител в 10-о ОУ в Стара Загора. Винаги съм отказвал. Затова си имахме тежки разговори с баща ми.

- Защо отказвахте, през БКП професионалната и социалната реализация тогава беше по-възможна?

- Отказвах, защото не виждах в тази партия партията на баща ми и моята партия. Фалшивостта на социализма и Живковото управление, показният култ и демагогията бяха толкова фрапиращи, че не бях някакво изключение. Може би беше наивно да жертвам възможността за кариерно развитие и привилегии – да не те късат на изпити, добро разпределение в голям град. Отидох да преподавам в циганско училище. Избрах да се оправям сам, без партийна книжка. Във ВМРО влязох и малко професионално през 1994 г., защото такава беше темата на дисертацията ми – революционното движение в Македония и Българската екзархия. Тогава ВМРО беше неправителствена организация по Закона за лицата и семейството – културно-просветна организация, наследник на Съюза на македонските братства. Това е единствената политическа организация, в която съм членувал.

- Откога се познавате с лидера ви Красимир Каракачанов?

- С Красимир се запознахме през 1995 г. Тогава той беше един от младите активисти. В онези години ВМРО беше пресирана. От една страна, новите антикомунистически сили ни обвиняваха, че сме продукт на инженерство на комунистическата партия, използвайки грешно разбран цитат от Бжежински, който казва, че национализмът е последното убежище на комунизма. От другата страна пък, от левицата и от БСП, ни заклеймяваха като фашисти и бандитска терористична организация, наследниците на Иван Михайлов. Не се вписвахме в двуполюсния модел на 90-те години. Бяхме в средата на политическия огън. Понякога това беше свързано и с лични проблеми.

- С днешна дата компромис ли е участието на ВМРО в коалицията „Обединени патриоти“, а и в управленския формат с ГЕРБ, каква е цената, която сте склонни да платите?

- ВМРО има доста устойчив обществен актив. И не само на централно управленско ниво. Много добре си даваме сметка какви са пътищата, какви са позитивите и негативите от една или друга стъпка. Мисля, че и в организацията, а и в обществото не се възприема като допусната грешка създаването на „Обединени патриоти“. Още на 5 септември 2012 г. г-н Каракачанов изпрати открито писмо до лидерите на НФСБ и „Атака“ – господата Валери Симеонов и Волен Сидеров, с предложение за обединение на трите партии. „Атака“ беше парламентарно представена, НФСБ се считаше за изгряващо силна. Но ние и тогава, и сега смятаме, че само чрез обединението на патриотичните политически формации може да се налага промяна в политиката и управлението на страната. Трябваше да минат две години до 2014-а, когато се направи първата стъпка към това обединение чрез създаването на Патриотичния фронт, още три години, докато се издигне обща кандидатпрезидентска двойка и участие в парламента чрез „Обединени патриоти“. Това е осъзнат от нас процес, защото лидерите могат да бъдат различни, могат да имат различно мнение, но в житейската съдба на хората в България, независимо дали гласуват за десницата, левицата или други партии, няма голяма разлика. Трябва да решаваме техните проблеми. Това става чрез управлението на страната. Въпреки че когато си на власт, има и негативи.

- Как да си обясним тогава тези непрестанни крамоли между лидерите Симеонов и Сидеров, снетото доверие от председателя на общата ви парламентарна група?

- Ние във ВМРО не коментираме тези отношения, защото смятаме, че това е най-добрата позиция, за да се следва политиката на единство. Но в исторически смисъл трябва да кажа, че не сме свидетели на нещо ново. Само допреди няколко години бяха далеч по-тежки словата, разменяни между иначе двамата ученически приятели и кумове. Това ми напомня оная поговорка, че когато двама братя се скарат, няма кой да ги помири. Мисля, че това няма да премине в полето на политиката.

- Има ли мир в личното ви семейство?

- Житейският ми път е един развод, два брака, три деца и двама внуци. Имам две големи деца – Виктория и Момчил. Голямата ми дъщеря вече е майка на близнаците с императорски имена - Калоян и Михаил. Бащата на зетя се казва Кирил и аз - къде на шега, къде наистина - си мислех, че могат да се родят Кирил и Методий. Тъкмо навършват 3 години. От втория брак имам по-малка дъщеря - Зорница. В пети клас е. Затова съм щастлив откъм родители, деца и внуци.
         
- Имате ли хобита?

- Член съм на националното дружество „Традиция“ и на клуб „Братя по оръжие“. Занимавам се вече 15 години активно с издирването, съхраняването и реконструирането на различни военни образци – униформи, оръжия, от Античността през Средновековието и съвремието. Правим исторически възстановки. Основно се занимавам с новата история на българските въоръжени сили – от XIX и XX век.

- Това свързано ли е с научната ви работа?

- Има връзка. Това, което хората виждат по възстановките, е само крайният продукт от един много дълъг изследователски процес.

- Станахте известен с това, че идвахте на работа в парламента с личния си трабант чак от Търново, него възстановявате и поддържате ли?

- Председател съм на ретро клуб „Трабант“ – Велико Търново. Всяка година правим трабантфест в навечерието на Първа пролет – празника на Велико Търново. Тази година готвим десетото издание. Сега моят трабант е в процес на основна реставрация. Разглобен е на части. Купето се почиства и ще бъде боядисано отново. Това всъщност е първият ми автомобил. Купих го нов навремето. С вноска. Беше есента на 1987 г. Седем години по-рано бях работил известно време и бях спечелил малко пари, родителите ми и те додадоха и си направих вноска за кола – 1500 лева. Бяха много пари за онова време. Като ми излезе редът, имах възможност да избирам между „Москвич“ и „Трабант“. Без колебание избрах немския автомобил. Той не е излизал от семейството. Осем години го карах аз. После още 9 – брат ми. Бях му го продал с опция за обратно изкупуване. Преди 11 години вече ще стане, той беше решил амортизиран да го бракува. Тогава си го върнах пак. Оказа се, че има евтини части и поддръжка.

- А и сантиментална стойност?

- Да, сантиментална стойност. Така стана, че с този трабант взех големите си деца от родилния дом, а с него ги закарах и на абитуриентските им балове.