По хълмовете на Годалминг 

Годалминг... В това старинно английско градче прекарах много време през последните години от живота си. Най-хубавото място в Англия е Съри, най-хубавото място в Съри е Гилдфорд, най-хубавото място около Гилдфорд е Годалминг - така казват местните хора.
 

Да, така е. И името му звучи като камбанния звън на старинната черква тук.

За мен Годалминг се оказа Съдба: радост и мъка, възторг и страдание, надежда и отчаяние, любов и омраза, вяра и недоверие... 

Тук се роди първото ми внуче - Джорджина Рози. Тук погребахме единствения си син... 

Месеци преди това
 

със съпруга ми заживяхме в "Дома на самотата" 

"Вери найс плейс", както се изрази моя близка позната от църквата. Да, наистина много добро място - тих оазис в подножието на шумния, задъхан в напрегнат ритъм Лондон. Впечатлява с уредеността и организацията на живота на резидентите тук - хора в неравностойно положение, възрастни и инвалиди, повечето зависими, преди всичко от заболяването си. "Животът е независим тук" - ми каза мениджърката, когато по неблагоприятно стечение на обстоятелствата попаднахме със съпруга ми в "осмоъгълника" (сградата е с осмоъгълна форма). 

Да заглушиш тишината... 

Да заглушиш тишината - крещящата тишина на Самотата. С музика. Мислех да включа радиото, както прави всяка вечер Теди - много възрастен, изискан джентълмен, винаги приветлив и любезен, дори когато е в депресия. Слуша класическа музика, класически джаз... Не ми се гледа сега и телевизия, както прави съседката ми Луиз, дори когато дреме в инвалидната си количка. Луиз е по-млада от мен, но тежка болест я е обездвижила. Несломен е останал духът й... Нямам кученце като приятелките ми Дейзи и Кейт, които напуснаха дома, вероятно защото "Свободата е на върха на копието"... Няма я и украинката Аня, която също замени удобствата със свобода и нае малка къща в едно отдалечено градче в Съри. С Аня се сближихме и "си имахме приказката", както казваме ние... Българката Мари пък замени родния си тракийски град с Италия, след като напусна Съри. Замина да търси работа там, защото по нашите закони не може да стигне до пенсия и няма пари. Живееше наблизо при семейството на сина си и гледаше внучето. Но те пък заминаха за Америка със зелена карта и надежда за по-добър живот. С тях се чувствахме добре, не толкова сами... 

Сега съм сама, съвсем сама...

Вдигам щорите и поглеждам през прозореца към вътрешния двор. "Бютифул флауърс"! Прекрасни цветя пъстрят дворчето в средата на осмоъгълника. Тук все има какво да цъфти по всяко време на годината. Дори през зимата екстериорът се освежава от цветовете на храстите - сини, бели, лилави... Рано напролет първи цъфват камелиите, над килима от примули и хиацинти. Догонват ги нарцисите и лалетата, следвани от петунии, искрящи мушката, кремове и всякакви видове рози. (Розите в Англия ухаят както някога, в моето детство, ухаеха розите в България.) И, разбира се, лавандулата! 

Нейната синева е акцент в градинската палитра, а ароматът й е традиционен за Англия. Плуват разноцветни балони - хортензиите, а палмите и кипарисите придават екзотичен вид на ландшафта. Ландшафтни архитекти тук са самите резиденти на дома. Всеки се грижи за своето кътче от градината и сякаш се състезават в конкурс за най-красиви цветя. 

Но аз рядко гледам през този прозорец. Платнената щора е винаги спусната. Виждам само силуети - Театър на сенките. И се питам: Ценим ли достатъчно живота като най-висше благо, което Бог ни е дал? Защото не всеки има шанс да се роди! А как ще употребим живота си, решаваме ние и не зависи само от Бога. Нали Той ни е дал и свободния избор! 

Руска ПАНАЙОТОВА,
Лондон