Да помним Константин Преславски: „Голи са без книги народите“

На 24 май всеки път преживяваме вълнението, което само ние, българите, изпитваме, като пеем и възхваляваме едно велико, грандиозно, епохално дело, сътворено от равноапостолите Кирил и Методий. Ние, единствени в света. Ден за възхвала, почит, признание и гордост, че „сме дали нещо на света“, ден на българската просвета и култура и на славянската писменост.

На този ден българинът кичи с бръшлян и здравец, с люляк и божури ликовете на светите братя. Стара традиция, която се спазва от многолетие. Техните знаци, по-силни от огън и меч, съюзяват прабългари и славяни, защитават свещеното право на всеки народ да има своя писменост и култура. Каква по-демократична идея от тази?! Те създават нещо, което не разделя никого, а обединява всички. Това е единният език на българина, устоял на петвековната турска робия, 150 години на византийската йезуитщина, езикът на Ботев и Левски.

С буквеното слово българинът, надарен с изключителен талан и дух, окрилен с въображение, със сърце, изпълнено с обич и нежност към земята, родината, майката, е създал едно велико чудо – книгата. Старобългарският писател Константин Преславски е изрекъл мъдра мисъл: „Голи са без книги народите“. Този крилат израз ни внушава колко е необходимо родното слово, за да оцелее един народ, да се предпази от асимилация.

Книгата свързва хората от различни епохи, оставя на поколенията натрупан опит и мъдрост, тя е не само паметта на един народ, а е зов за бъдеще. От страниците на книгите ние, родените по-късно, научаваме за подвизите на Момчил юнак и за оня безстрашен българин, който глава си дава, но Яна не дава на турска вяра.
Попитали един чужденец колко пъти е посетил България, че я познава така добре. Той отговаря: „Само веднъж. Познавам я от творчеството на Вазов“. Днес, във времето на роботите, компютрите, телевизията, космическите полети книгата ни е пак нужна, защото всички човешки постижения се дължат на чудната магия на буквеното слово, на книгата. Известно е, че колкото и богата да е една страна на злато, диаманти, пасбища, поля и гори, няма ли поети и писатели, тя е безкрайно бедна.

На 24 май утрото се оглася от фанфари, звучи „Върви, народе възродени“. Само този текст да беше написал Стоян Михайловски в прослава на великото дело на двамата солунчани, само това творение да беше ни завещал Панайот Пипков, двамата създатели щяха да останат вечни.

„Върви, народе възродени!“ Този химн възпява труда, усърдието на двамата гиганти на словото, възпява величието на делото им, с което един свободен и вдъхновен народ върви с книга в ръка, изпълнен с вяра, че „науката е слънце, което в душите грей!“.
 
Т. Михайлова, Добрич