112 години от героичната смърт на дядо ми

Един от милионните радетели за национална свобода и независимост е моят дядо – Стоян Манчев Лазаров от с. Шишковци, роден през 1885 г., служил в 13-и полк, геройски загинал за свободата и националната независимост на 18 юни 1913 г. при с. Злетово, Македония.

Чета и препрочитам българската драматична история, особено в периода на Балканската и Междусъюзническата война. През 1960 г. като активист към младежката организация в селото си поставихме задачата да изучим героичния път и достойно изживения живот на нашите деди, дали живота си за свободата на България. Освен разказите, които ежедневно слушах от майка ми, се наложи да посетя и разговарям с баба Варварика – снаха на дядо ми. Но най-силно впечатление ми направиха разказите за неговата физическа мощ. Тя споделяше, че на всички събори по селата са се провеждали борби и най-силният е даряван с овен. Традиция е било винаги като най-силен да е удостояван дядо ми Стоян Манчев-Тането. Правени са опити да се установи неговата сила с вдигането на големи тежести, с хвърлянето на големи камъни и т. н.

Заедно с него в Междусъюзническата война са учствали неговите сънаборници от с. Шишковци Георги Бенкалийски, Никола Митов, Богдан Богданов и др. Ето какво ми разказа Никола за героичната смърт на дядо ми. Възвишението над с. Злетово, сега в Република Северна Македония, било укрепено от мощна сръбска армия, предварително заела позиции. Българското командване искало непременно това укрепление да се превземе. Затова издава заповед на 18 юни 1913 г. то да се атакува. В първите редици бил и дядо ми с неговия приятел Никола Митов. На сутринта започнал щурмът за превземането на височината. Сръбската армия, многократно по-многобройна, започнала къртечен и бомбен удар срещу настъпващите български войски. Към 10:30 часа е дадена команда „Напред“. Дядо пръв се надигнал, но не могъл да се изправи, силно извикал „Напред, другари“. „Видях Тането, но си помислих, че той е толкова силен, че и куршум не го лови. По-късно научих, че е убит“, разказа дядо Никола.

Нееднократно съм се заричал да отида на мястото на полесражението. През 2019 г. заедно със сина ми и снаха ми успяхме да отидем до с. Злетово, но не намерихме гроб. Положихме цветя на гроба на незнайните воини, намиращ се в близкия Лесковашки манастир.

Не зная дали всеки българин се гордее с героичния подвиг на дедите ни. Бих бил щастлив да знам, че младото поколение носи в сърцето си частици от техния патриотизъм.
 
Милчо Спиров, село Шишковци