Къде си, Бай Тошо, сегашното не е живот

Шумотевицата около 9 септември тази година май ни дойде в повече. Ясно е, че всичко това е заради предстоящите избори. Предишните години датата идваше и си отиваше. И противниците, и привържениците си провеждаха своите мероприятия, а телевизиите ги отразяваха вяло и толкова.

Тази година изявления на външното ни министерство ли не щеш, изложба в Руския център, протест срещу нея и такъв в нейна защита, викове, крясъци, знамена. Разпалени политици, отричащи или възхваляващи случилото се преди 75 години.

Не знам защо, но българската политическа общност сякаш е вгледана в пъпа си и живее с убеждението, че истината е само на жълтите павета. Само че ако отидат в първото селце или градче на 20 километра от София, ще се натъкнат на друга истина. Да, там няма празнуващи, няма знамена, всичко е тихо и кротко. Но хората с носталгия си мислят за времето преди т. нар. демокрация. Изразът: Абе, едно време при Бай Тошо какво беше, сегашното не е живот – звучи навсякъде. Вярно е, че това е мисленето на нас, възрастните, лошото е, че не се знае какво мислят младите. Защото тях просто ги няма. И това пък е другата причина, поради която възрастното патриархално население на България е готово да проклина сегашното.

Разкъсаните семейно-родови връзки, липсата на младите, запилели се по чуждите земи, тъгата и тревогата за тях. Тези хора не ги интересува посещението на Урсула или новия ресор на Габриел. Те дори и не знаят кои са те. Но ние знаем как сме живели и как страдаме сега. И в това няма никаква идеология – социалистическа, атлантическа, либерална. Едно тъжно и самотно съществуване. Дали запалените отрицатели на предишната епоха знаят за това.

Йордан Милачков, Симитли