7000 българи намират смъртта на гръцки остров

В края на Балканската война районът на север и изток от Солун е определен за българска окупационна зона. В града е разположена една наша пехотна дружина. Независимо от споразумението между главните командвания на Гърция и България гръцките власти опитват най-различни провокации, за да се освободят от българското военно формирование и да завладеят територията.

Дългоочакваният удобен повод за гръцкия гарнизон в състав от две дивизии идва на 16 юни 1913 г. Тогава цар Фердинанд дава фаталната заповед за атака на българската армия срещу сръбските позиции – започва Междусъюзническата война, довела до първата национална катастрофа.

Късно вечерта на 16 юни в Солун са взривени поставените предварително експлозиви под казармените помещения на нашата военна част и под повечето от българските къщи в града. Гръцките войници откриват картечен и оръдеен огън срещу бягащите наши сънародници. На следващия ден започва масово изтребление на българите – всичко живо минава „под ножа”!
Пощадените са натоварени на кораби и откарани на остров Трикери (в превод Трисвещник), който се намира на 13-14 мили от пристанището Волос. Тук българските пленници са поставени при нечовешки условия. Островът е каменист и безводен. Няма елементарни битови условия за човешко съществуване. Заточениците са принудени да работят като роби в каменоломните при непоносима жега и всекидневни издевателства над тях от охраната. Мнозина заболяват от малария, от холера и умират. Повечето от труповете са били заравяни плитко, а десетки са оставени непогребани и обезобразените им останки са разнесени от диви животни. Много от пленниците са погребвани в огромни ями. Стотици от мъртвите са хвърляни направо в морето. Според жители на остров Трикери тук са намерили смъртта си над 7000 българи след безчовечните зверства, извършвани върху тях.

Оказва се, че пленените в Солун и докарани на острова не са били само войници, а и мирни граждани. Повечето от тях са македонски българи – учители, свещеници, търговци и еснафи, бивши комити.

Когато се разиграва страшната драма на гръцкия остров, българските власти нищо не са знаели за нея. Истината излиза на „светло” след намесата на големия славянофил и приятел на България – чешкия журналист Владимир Сис.

Той смята България за своя втора родина – неговата съпруга Маня е дъщеря на майка чехкиня, а баща є е българският инженер Евстати Стефанов. Научавайки от потърпевши за трагедията на о. Трикери, Сис предприема през май 1914 г. рисковано пътуване до прокълнатото място. Там чехът се среща с много свидетели на злодеянията. Буквално е разтърсен от чутото и видяното! Журналистът е дълбоко убеден, че никой от пленниците не бива да бъде забравен. Няколко дни наред Сис прекарва под палещото слънце и полага грижи за гробовете на хилядите незнайни за него българи, за които като последен спомен са останали само имената по кръстовете. С гордост чехът установява, че и в сетния си страдалчески час българските войници са запазили човешкото у себе си – грижили са се за болните и ранените, облекчавали са болките на безпомощните.

След завръщането си в България журналистът възкликва в нашия печат: „...Какво е остров Трикери! Един невъобразим ад, създаден от жестокостта, една печална, голяма гробница...”.

Потресен от трагедията, Сис отдава поклон на трикерските мъченици и чрез малката си книжка „Гробовете на Трикери”. Макар и само от 23 страници и с неясни снимки, направени от автора, тя веднага е изкупена и става голяма библиографска рядкост. А името на Владимир Сис става още по-уважавано и почитано в България.