Спасителят в ръжта  

Наслушах се тия дни на обилните откровения по медиите на отиващата си ни държавна глава. Студено време беше, но на няколко пъти топли сълзи напираха в очите ми.

Защото внезапно научих, че в предходните пет години и аз, а вероятно и още милиони българи на няколко пъти сме били на ръба на политическата, ако не и направо на националната пропаст. И ни бил спасил Той!

Сам! Спасителят в ръжта! Нямало било парламент да му помага, нямало даже и министър-председател, който чат-пат да му опъва ухото, нямало дори и здравомислещи българи с неистов инстинкт за оцеляване. Цели пет години държавата се крепяла на него!

Той! Застанал на съградената от самия него барикада и като същински Марко Кралевити с два-три удара освободил нацията от смъртоносните опасности, които я грозели.

В интерес на истината, моето зорко око чак такива опасности не забеляза. Забеляза обаче някои други неща.

Примерно, че отиващата си ни държавна глава е силно обладана от комплекси. Спомняте ли си как си измисли историята с тапетите на 10 ноември 1989 г.? Мерак му е на човека да бъде герой и туйто.
Изброихте ли колко често в последните си изявления не пропусна да изтъкне, че бил „първият” за какво ли не - от това, че „дал път на пряката демокрация” (като инициирал референдум) до „двете вълни на национални протести” (дано не ги е инициирал и тях) и т.н.

Сега отчаяно си търси пак някаква барикада. Дано да си я намери, макар че според мен е позакъснял с едно поне 27 години...

Да, истина е, че годините на президентския мандат на Плевнелиев не бяха от най-спокойните. Въпросът обаче е дали като цяло политическото положение се запази относително стабилно благодарение на него или пък въпреки него.

Плевнелиев измени на едно от основните си конституционни задължения – да бъде обединител на нацията. И се превърна в системен обединител на соросоидните протестъри.

От тази категория бяха и основните фигури на двете му служебни правителства. В резултат държавата ни отново изпадна в смешното положение на „най-верния съюзник” – преди на бившия СССР, сега на новия отвъдокеански губернатор.

Другият резултат е, че президентската институция трайно изгуби симпатиите на масовия българин, който, вари го, печи го, тъй и не успя да се поамериканчи и си остана неприкрит русофил. А доколкото пък тя се свързваше с ГЕРБ, държавната ни глава не по-малко трайно допринесе и за обръщане на политическата палачинка през ноември 2016 г.

Просто на нашенеца му писна от непрестанните президентски изцепки за Украйна и Крим и на изборите реши да си отмъсти. Та смея да твърдя от тази гледна точка, че не Цецка, не Цецко, но дори и шансовете на самия Борисов щяха да бъдат доста проблематични.

Да, с „великите” си външнополитически дела по време на мандата си Роско охлади уважението на българите към ГЕРБ. И, колкото и парадоксално да звучи, допринесе немалко за избора на генерала и за загубата на Цачева.

Лошото е, че и в последните дни от мандата си Плевнелиев сляпо копира Обама и не спира да се стреми да довлоши отношенията ни с Русия. Оставяйки по този начин абсолютно нечестно и некоректно тежко наследство на идващия президент.

Някога един френски крал останал известен в историята с фразата си „След мен и потоп”. Слава богу, след Плевнелиев в България потоп не се очертава. Чудя се обаче чак толкова ли ни е наред дереджето, че да си го усложняваме допълнително?

Освен ако отиващият си президент вече не си е избрал и мястото за мечтаната барикада – някъде около улица „Козяк” в столицата. Примерно до паметника на американските пилоти, които през Втората световна война избиха няколко хиляди софиянци.

И да прилепне до него като един безметежно усмихнат тапет...