Образованието – най-важната магистрала на Борисов  

През изминалата седмица премиерът Борисов заяви, че правителството ще изгражда „магистрала от знания” и обяви образованието за основен приоритет на управлението. Още в рамките на предизборната кампания ГЕРБ посочи двойното увеличение на учителските заплати като неотменим ангажимент в своята програма. Въпросът обаче не е в конкретното увеличение, а във възможността учителството да се превърне в престижна професия или най-малкото - да излезе от зоната на непрестижните професии. Това е едно от базовите условия българското образование да се превърне в ефективен инструмент за изграждане на постпреходното българско общество.

През втория мандат на Борисов редица представители на Реформаторския блок твърдяха, че реформата на реформите е реформата на съдебната власт. Според тях всичко започваше и свършваше от съда и прокуратурата. Докато водеха този разговор, те смениха двама министри на образованието за две години, което, само по себе си, по-скоро донесе негативи, отколкото позитиви за този сектор. Неприпознаването на образованието като най-важната система, от която произлизат всички останали, беше една от стратегическите грешки на Реформаторите и може би затова те платиха тежката политическа цена, като не успяха да прескочат четирипроцентовата бариера на последните парламентарни избори. Защото един от основните фактори и за проблемите в съдебната система, и за проблемите в икономиката, и за проблемите в МВР, и за проблемите в здравеопазването, и за проблемите с интеграцията на част от циганското население се коренят в образователната система. Защото един съдия или прокурор е много по-склонен към корупция, когато страда от некомпетентност, един полицай е много по-неефективен, когато не е подготвен, а един неграмотен човек е много повече склонен към престъпления.

Изказването на Борисов е знаково. В чисто политически контекст той показва, че е наясно, че са му необходими „нови магистрали”. През 2009 г. темите на управлението бяха три – строителство на пътища, политика за противодействие на световната финансова криза и борба с организираната престъпност. Строителството продължи и през втория мандат, но колкото и да е важна и видима, тази тема започна да се изчерпва или най-малкото да се превръща в част от пейзажа на политическия живот. Вече никой не се съмнява, че ГЕРБ могат да строят магистрали, но това не носи позитив, а се приема като даденост и задължение на държавата. Така трябва и да бъде. Затова Борисов се нуждае от нов политически сюжет.
В началото на третия си мандат той очертава трите основни линии на управлението – това са образованието, активното геополитическо поведение и модернизирането на администрацията в полза на икономическото развитие.

Най-дългосрочната и стратегически важна политика от трите е тази в образованието, защото тя ще предопредели състоянието на българската нация след 20-30 години. Трябва да се знае, че образованието не е просто начин определени хора да придобият определени знания и да се научат на занаят. То е много повече от това. Образованието е инструмент, с който се формира обща културна и ценностна основа на нацията и това е най-важната негова характеристика. То не само обучава, но и възпитава. Затова е важно новите магистрали да не бъдат само от знания, но и от подредени ценностни приоритети.

В изказването си Борисов засегна и ромската тема, която все по-често излиза на дневен ред заради периодичното ескалиране на напрежението в райони със смесено население. Т.нар. ромска интеграция до голяма степен се провали заради неразбирането на целта на тази интеграция. А целта е циганското население да бъде включено в общата културна рамка на обществото и да живее така, както живеят останалите етнически групи. Интеграция означава приобщаване към култура и начин на живот, а това, което се случваше до момента, беше осъществяване на утопичен либерализъм, според който различието в културите е предимство, а не препятствие, което трябва да бъде преодолявано от цялото общество. Само по себе си отношението към образованието е силно показателно – и българите, и турците, и арменците, и евреите пращат на училище децата си и държат те да учат не само защото осъзнават, че това ще им даде повече възможности, когато пораснат, но и защото образованието на децата е приоритетно за всяко нормално семейство.

Това е преди всичко емоционален момент, който надхвърля рационалното обяснение. Какво биха казали роднините и близките на едно средностатистическо семейство от арменски произход ако разберат, че детето по желание на родителите прекъсва образованието си в пети клас? В огромната част от българското общество образованието на децата е въпрос на чест, а не толкова на осъзнат стремеж към рационално поведение. Затова то е ценност сама по себе си, към която трябва да бъде приобщена и онази част от ромския етнос, за която образоването на децата е безсмислено усилие. Този проблем е много по-дълбок от пазара на труда, човешките права и постулатите на идеологическите доктрини, които се занимават с интеграцията на ромите.

Затова вкарването в училище е важно, но е важно и какво ще се учи там. До голяма степен училището е мястото, в което децата разбират кое е добро и кое е зло. Това, че деца бият учители, пациенти бият лекари, а шофьори бият незрящи, е проблем на образователната система в онази й част, която възпитава. Ако училището не е в състояние да задава обща ценностна рамка на цялото общество, то смисълът от него се губи, колкото и усилия да се полагат в изучаването на математика и физика.

Личната ми надежда е „магистралите от знания” да не свършат само с учителските заплати и приспособяването на образователната система към пазара на труда. Защото е вярно, че България има нужда от добри шлосери, добри инженери и добри лекари, но България се нуждае преди всичко от добри българи. А училището и учителите носят голямата отговорност за създаването им.

С разпадането на социализма се разпадна и ценностната система на обществото. Самият социализъм беше проблем сам по себе си, защото възпитаваше в революционност, което означава разрушителност, в преклонение към фалшиви идеологически символи и митове. Те се оказаха толкова нетрайни, че се разпаднаха буквално за часове и оставиха след себе си празнина и разруха. През 90-те години на миналия век тези фалшиви символи бяха заменени от хаос и преклонение пред безграничната свобода, в която често успяваха най-бруталните и най-безскрупулните. Така в обществото се създаде модел на успех, според който трябва да си брутален и физически силен, за да получиш уважение в обществото.

В тези години на хаос българското училище беше безпомощно да формира ценностната система на нацията. Това произведе резултатите, които имаме днес. Днес, след края на прехода, българската нация има нужда от ценностна основа, която да я сплотява. А ценностните основи се предлагат или от идеологиите, или от религиите и се прокарват най-вече през образователната система. През последните 72 години се опитвахме да формираме обща ценностна основа на базата на две идеологии – социалистическата и либералната. Резултатът е обществено неудовлетворение и разделение. Затова може би е време да опитаме да се върнем към корените си и към онова образование, което не само преподава знания, но и проповядва добродетели.