Тони Димитрова с драматичен разказ за социализма  

Певицата Тони Димитрова, която е известна сред своите колеги и почитатели с колоритните си разкази, реши да влезе в амплоа на писателка. Гласовитата бургазлийка се е заела да публикува спомените си от живота по време на социализма у нас във фейсбук профила си, а ако се харесвали на публиката, някой ден щяла да издаде и книга.

Ето го и първия ѝ разказ:
„Когато бях в четвърти клас, се случиха няколко неща – първо повишиха татко в чин (подполковник) и ни дадоха самостоятелно жилище в Сливен. Дотогава две или три години живеехме с още едно семейство в общ апартамент – ние в кухнята и спалнята, а те в хола. И двете семейства с по две деца (много мили и добри хора, а дъщеря им Венета ми е съученичка и приятелка до днес. Брат ѝ Ванко сега има къща за гости някъде и знам, че я е кръстил на мен „Тони“). Та, получихме новото жилище, на деветия етаж, в чисто нов блок на военните, точно срещу циганския квартал и жп гарата. Там отвисоко гледахме всеки четвъртък до неделя сватбите на циганите – те минаваха покрай нас, шарени, весели, а в понеделниците –погребения с духова музика! Живот!

Та там, като новодомци, понеже нямахме много покъщнина, майка се развихри. Купи диван, фотьойли, табуретки, масичка, секция – че как? Та това беше писъкът на модата! Всяко себеуважаващо се социалистическо семейство се обзавеждаше с огромните секции, заемащи цели стени, тъмнокафяви обикновено, понякога с безумни орнаменти, лакирани или матирани, по които постоянно се виждаха отпечатъци от пръсти, ама майка не избра такъв кютук, а една скромна, по-ниска секцийка. Но пък диванът, фотьойлите и табуретките бяха в цвят вишна! И като се влюби в този цвят! Овърша цял Сливен да намери и вишневи губери, ама греда! Цък! Йок! И купи два вида от каквото намери. Един яркочервен върху вишневия диван и фотьойлите, не пощади и табуретките – и там дюздиса по един чул, а леглото на батко, което също беше в хола, го покри с другия намерен цвят губер – нещо като розово, ама и червено, нещо като избеляло червило, след петминутно целуване. Е, имаше и вази, и чинии с вишневи орнаменти, и пердета плюшени – безпощадно вишневи! Но нищо от гореизброеното не може да се сравни със съкровището, което стана петият член на семейството ни. Персийският килим! Едно вишнево достолепие, със златножълти орнаменти и бели ресни.

Че губерите се тупаха всеки ден, то е ясно (мама беше болна чистница!), но и килимът беше обгрижван всеки ден. Все сварвах майка на колене, с леген до себе си, да мокри ръцете и да го обира, а той проклетникът, все пускаше дреп! Имаше и гребен, с който му решеше ресните. Беше луда по него! Някъде тогава се сдобихме и с кола – жигули, вишневааа!
Минаха няколко години и един ден татко пак го повишиха. Полковник. Имаше избор – Бургас или София, и той избра Бургас, защото сестра му и братята му живееха тук. И натоварил на вишневата жигула майка, батко и мен, заедно с цялото вишнево имане се преместихме в моя роден град. Моят, защото само аз съм родена тук. Така де, майка пак подреди вишневото великолепие, започна да прави и вишновка, боядиса си косата тъмночервена (до последно беше с този цвят), купуваше си вишневи обувки, плетеше си вишневи пуловери, избродира възглавници с преобладаващо вишнево и така минаха години. Животът си вървеше, а моят пейзаж вкъщи си беше непроменен –вишнев! Когато поотраснах и си имах своя стая, защото батко отиде да учи във Варна и там остана, в нея имаше жълто и светло. И тогава някак усетих, че не харесвам вишневия цвят! А когато забременях и реших да правя ремонт заради бебето, тогава безмилостно изхвърлих изтърбушените вишневи мебели и пердета, купих светли неща и малки скринове. Купих и светъл дебел килим, а персийския уважително го оставих, защото майка за нищо на света не го даваше. И той тайнствено, по терлички изчезна. Тази моя смелост беше наказана с неколкомесечно мълчание от майка и татко!
Мина време, родих детето и не след дълго започнах да пътувам. Кога е станало, не знам, но един ден видях, че вместо пухкавия, светъл и весел килим в хола се бе завърнал Цар Вишньо! С нищо не си подхождаше, ама…

И пак заварвах майка с легена и гребена. Ръцете ѝ бяха заприличали на коренища, толкова бяха изтормозени от постоянното чистене вкъщи и пощене на този натрапник! Даже и не спорих. Минаха няколко години, аз вече не живеех при тях, детето стана на 6 години и им купих едно апартаментче до мен, на съседната улица. Обзаведох го, оправих го, всичко беше в светло и оранжево. Килимът в хола – също. Не им се наложи да носят почти нищо от стария апартамент, но, само след две години оранжевият килим слънце беше уволнен и вишневият персийски хайванин отново се опна на пода. Чудех се да се смея ли, да се ядосвам ли? Беше се захабил – то малко ли го тъпкахме, препикаваха го котета и внучета, майка го пощеше толкова всеотдайно, ама си беше неспасяемо остарял! И беше му отрязала ресните, та все едно беше като с ръце без пръсти. И тогава вече бях сигурна, че не мога да понасям вишнево! Минаха още няколко години и един ден килимът изчезна. Не попитах къде е, хич не ми липсваше, но подозирах, че е някъде там и ме дебне! А майка се разболя много тежко! Имаше три китайски рози, цъфтяха много и пак почти вишнево, та преди да я заведа на поредната химиотерапия, излизаше на терасата и ги прегръщаше. Обещах ѝ да се грижа за розите. Една дадох на батко, другите две ги отглеждам, но са тъжни, не са толкова големи и буйни като при майка. Може би защото няма кой да ги прегръща! И за персийския член на семейството сякаш забравихме. Но когато мама си отиде, когато оправяхме апартамента, се оказа, че не са се разделяли за миг, че през цялото време се е гушил близо до нея, бил е свидетел на всичките ѝ болки и радости, навит на руло под спалнята.“