Павел Поппандов се изповяда в автобиографията „Значи съм живял”: Как италианци унизиха Иван Андонов и българските актьори в киноцентъра  

Изповедта на големия актьор Павел Поппандов „Значи съм живял. Автобиография” с логото на издателство „Милениум” за броени дни след излизането си на пазара се превърна в едно от най-търсените четива. В книгата любимецът на поколения зрители споделя своите най-съкровени спомени от срещите си с големи творци в киното и театъра. Мемоарният том припомня славни епизоди от историята на актьора, свързани с "Клуб НЛО", Трендафил Акациев, снимките на десетки култови ленти като "Оркестър без име", "Двойникът", "Равновесие", "Вчера".

„Мои приятели настояваха да разкажа всичко това. Изпитвах колебания, защото не считам, че моят живот или това, което ми се е случило, е с нещо по-особено или с нещо би било любопитно на хората, които ще го прочетат – споделя Поппандов. - Това, което надделя и ми даде смелост да направя този опит, са хората, за които разказвам в книгата. Онези стойностни български жени и мъже - актьори, актриси, режисьори и сценаристи, драматурзи, художници, композитори, оператори. Хора, които наистина са били ярки таланти, творци със свой собствен четлив почерк, а сетне лека-полека потъват в забрава.

Много от тях си отидоха неразбрани и унизени, смачкани от тая нова наша псевдодемокрация. И реших, че си струва за тези хора да бъде разказано.
Защото всъщност другите и публиката – тези две неща, те правят актьор, правят те Аз. И определят големината на буквите ти”, казва актьорът.
Предлагаме ви кратък откъс от книгата „Значи съм живял. Автобиография”.
 
 
Иван Андонов и №63
 
С италианците имах и друг велик епизод. Идват едни пак тук да снимат филм. Сюжетът е за войната в Югославия и за перипетиите на някаква група италианци, които са там на лов.
Като ме канят някъде, винаги искам да прочета целия сценарий, за да знам за какво става дума и в какво се намесвам. Правило ми е. Не може само по тоя лист - това ти е епизодът, снимай го. Така не практикувам.
Отивам в хотел "Родина". Там е кастингът. Пристигам. Иван Андонов, нашият Иван Андонов, ерудитът Иван Андонов пише номерчета и ги раздава на актьорите, които влизат вътре. Не можех да повярвам. И му казвам, ама заеквам чак:
- Иване, какво правиш тук ти?
- Нали все пак и ние трябва да ядем нещо, Павка! - Така ми отвърна.
Докъде тази псевдодемокрация скапа всичко и обезсили без време повечето качествени хора в културата и изкуството ни – хора, които са полагали основите, писали са историята на българското кино, на българския театър. Тази псевдодемокрация ги изпрати ей така, да си заминат. Не искам дори да мисля колко имена, колко личности изгони Васил Стефанов – преди главен цензор в ЦК, а като стана директор на Народния театър, директно се саморазправи с Георги Георгиев - Гец, Славка Славова, Таня Масалитинова, Асен Миланов, Георги Черкелов и с кого ли още не. А той продължи да директорства.
Страшно мъчно ми стана, като видях Иван Андонов. Взех си номерчето - 63. Влизам в стаята. Седи един фотограф, който снима, няма камера. Насреща е режисьорът. И до него е преводачката. И онзи вика: "Кажете му да се усмихне, кажете му да се намръщи".
И аз хвърлих номера пред него. Обърнах се към преводачката и ѝ казах:
- Искам да му превеждаш дословно всичко!
Той усети, че става нещо. Последва пауза. А аз започнах:
- Ако е дошъл в България и си мисли, че ще отстрелва български актьори вместо елените във филма си, бърка. Страната бърка. Освен това в Студията за игрални филми има подробна картотека. В тази картотека пише кой какъв е, какво може - кара ли кола, скача ли с парашут, плува ли под вода, язди ли кон. Всичко, всичко, всичко е описано в този картон. Какви роли е играл, в какви продукции. Има и снимки. И на тази база той спокойно може да си избере актьора. Освен това аз може да съм №63, но 64-ти номер никога няма да бъда!
Оня рипна да се извинява. Аз хлопнах вратата и си отидох.
Беше много, много унизително.
Същевременно, когато снимахме "Вадим", в много епизодични роли трябваше да играят българи. Италианските синдикати обаче се възпротивиха, защото така се посягало на работните им места. И играха италианци, въпреки че нашите бяха по-добри.