Нови стихове от Тринадесетото издание на Националния поетичен конкурс "Златен пегас"

Обратна поща
Уважаеми,  Г. Д. от с. Близнаци, Варна, П.М. от Монтана, В.Г. от Стара Загора, Р.Д. от Перник, изпратените текстове няма да бъдат публикувани. Пожелавам ви здраве, кураж и успех!
 
 
КАМЕН ИЛИЕВ
София

КРЪСТОПЪТ
Сънувах те на този кръстопът.
Усмихна ми се. Даде ми надежда.
И аз избрах - избрах да бъда мъж.
А ти с любов към мене да поглеждаш.
Но пътят е неравен и трънлив.
Не път, ами житейска катастрофа.
Едва успях да стигна полужив
витрината с най-важните въпроси.
Огледах се. Какво да избера?
Един самотен старец там се чуди
защо му са накрая на света
ятата разноцветни пеперуди?
Защо сънувах този кръстопът?
А ти защо усмихна се с надежда?
Събудих ли се? Или пак вървя
наникъде и нищо не поглеждам.
 

ПЛАМЕН КОЛЕВ
Бургас

РАЗДЯЛА
Ще ми остане само тази вечер,
в която вероятно се целуваме,
в която вероятно не съм сам,
в която вероятно се вълнуваме.
Отивайки във своята страна,
на гноми, мъпети и слънчеви джуджета,
ще помня тази вечер като трепет,
като блестящи, но окапали пайети.
Сънувам ли, или пък съм пленен
с любов от книга, никога нечетена,
или пък просто много съм смутен,
или пък просто сложно съм изплетен.
Обичам, мразя, любя, сквернословя,
дали си струва аз да продължа,
когато миг е сладката отрова,
когато век е долната лъжа.
Отивам към безкрай от отрицания,
измъчен, честен, влюбен и глупак
но аз вулканен кратер от желания,
ужасно искам да се върна пак.
Но ще остане само тази вечер,
в която се събрахме да пируваме,
в която се разделяме завинаги,
в която страстно, нежно се целувахме.
 

РОЗА ЯНКОВА
Стара Загора

ВЕРОЯТНОСТ
Като дете поисках
да затворя пространството в един ден.
Щом порасна, да възстановя
протяжността на утрото и залеза
чрез стръка на овчарската торбичка.
Установих (каква научна дума),
че земните години са тайфун,
отнемащ най-насъщните ни сетива.
Не казвам, че това е неестествено,
но колко ми се иска да е вярно
това, че съм била стрела,
избягнала целта
и продължаваща настойчиво да я преследва.
 

СИМЕОНКА ТИХОВА
Исперих
 
ТРЯБВА ОБИЧ
В душата ми не можеш
                      да се втурнеш
стремглаво като
                          галопиращ кон!...
Да  я прегазиш,
                      както ураганът бурен
премазва всичко-
                    с тътени и стон
бележи своя път,
                    оставяйки разруха!
Душата ми не можеш
                      да погубиш!
И както закопняла е за дъжд
                            земята суха
за обич жадна е душата!
                         Трябва да се влюбиш!
И чак тогава
                    тя ще отговори
на твоите надежди 
                          и мечти!
И  чак тогава
                        тя ще се разтвори
подобно цветна пъпка,
                 за да разцъфти!
 
 
СТОЙНА ДОБРЕВА
 
КУЛТИВИРАНЕ НА ДОВОЛСТВО
Само, че си жив -
те прави щастлив.
Ако си млад,
с възможности си богат.
Ако си стар
хвърляй зар,
но не за пари,
а за години добри.
Ако си весел,
запей песен.
Да си доволен,
значи да си свободен.
Доволният на живота се радва
и това е установена правда.
Доволният красивото вижда
и мрънкането ненавижда.
Ако си болен,
също бъди доволен.
Болестта скоро ще отлети
и отново честит ще си ти.
Ако си беден,
не се чувствай победен.
Нова идея в главата ти ще узрее
и  бедността ще отвее.
 Култивирайте доволство хора,
защото то не носи умора.
С доволния е приятно да разговаряш
и тайните си да му доверяваш.
Доволният мечтите си сбъдва,
а в душата му мир пребъдва.
 

ЕМИЛ ПОПОВ
Горна Оряховица
 
МАЙЧИНИ ДЛАНИ
От мама започва броене на дните
и първата обич е свързана с нея –
най-нежният образ, изпълнил очите –
със мама и първите песни се пеят.
 
Но няма я, няма я с живите вече...
Понякога идва в съня ми, гостува
след много години скъп гост отдалече
и сякаш отново я виждам и чувам.
 
Присяда усмихната „Как си? – ме пита,
със топлите длани лицето ми гали,
тревогите всички веднага отлитат –
умората даже в очите неспали:
 
Премахват тъгата, лекуват болежки,
като благ мехлем за множество рани –
прощават невинните, детските грешки:
със сила могъща са нейните длани.
 
Напразно очаквам от майка си вече
на масата с гозбите да ме покани.
Превърна се всичко във спомен далечен –
останаха топлите майчини длани.
  
 
ЕЛЕНА КОМАТОВА
Пловдив
 
ЕСЕННА НОЩ НА СЕЛО
Кой иде нощем във дъжда?
Кой чука по стъклото с клонка?
Вятърът скача без юзда,
замира и се вдига волно.
 
На двора – мрак и кадифе
от влажен гроб дори по-черно;
от черна котка и кафе
от чемерика по-чумерно.
 
Треперя в стаята сама –
права и бледа, боса – гола;
А облаците на стада
търсят кърмилото със сол.
 
Луната се стопява в миг
солта е тя за тях наверно,
И полунощ ли Дама Пика
с крило там Гарвана отмерва?
 
Отново бледа светлина,
къде е старата смокиня?
Замръзна тя, замръзна тя
преди още няколко зими.
 
В огнището няма дърва.
Дали още има ограда?
Къде са рунните стада?
От студ сърцето синьо страда.
 
И сламената купа там
стои, където беше лани.
Дано за младенеца само
да стане люлка – нани-нани…
 

ДОБРОМИР ГЕОРГИЕВ
Варна

НЕ Е САМ ДОБРИЯТ СТАРЕЦ
Уви, не само с едно
достатъчно алено цвете
стоплих издъхнал човек.
А времето, нямащо вина,
бе пролетно
през последния  четен
сезон
на годината.
Но зимата продължава
в следващата
със сняг –
започвам новата,
поруменял от него
и от виното на Бог
за „Наздраве!”
 
А по чертите за гордост
от портрета
и пейзажа
на моето Отечество
ми предстои
внимателно
да вдигна
от дълбок сън
и среша
Баба Марта
с бор,
възмъжал в тази Земя –
Земята на розите –
за да съм
дипломат
навсякъде,
а не хамелеон, но оперирам
неотложно – без да треперя
от вълнение –
в името на българските
корени, език
и знаме,
чието пространство
е с мисионерски курс,
отредено
в ежеседмичните ми
програми
за дар
на уроци
по Родолюбие,
което
никога
не е просто!