Сменят правилата в бокса заради Моката

Борис Георгиев-Моката е първият българин, стъпил на олимпийската стълбичка. На Олимпийските игри в Хелзинки през 1952 г. самородният талант стига до бронзовия медал. „Накараха ме насила да се кача за награждаването. Но като видях българското знаме, се разплаках”, казва в интервю боксьорът, който си отиде през януари тази година на 87.
Всички помнят как този тих и скромен старец всяка сутрин излиза от дома си и се разхожда по малка уличка в столичния квартал „Лозенец”. Раздава усмивки на комшии, продавачки и непознати.
 
Всеобщ любимец
 
е в махалата. Не отказва на никого да разкаже историята си, която е пълна с обрати и с трудности.
Роден е в Добрич, когато градът е на румънска територия. От малък е буен и не се подчинява на порядките. Румънците опитват да асимилират българите от Добруджа и откриват свои училища. „Не исках и да чуя да говоря езика им. Набих едно румънче и ме изгониха от училище”, спомня си преди време Моката.
Ранната смърт на баща му, който работи като касапин, оставя майката на именития спортист сама да се грижи за пет деца. „Переше богаташите, за да ни храни. На Коледа нямахме какво да ядем. Мама измоли едни богаташи да им изпере чергите. Коритата на чешмата бяха замръзнали. Мама се събу боса, счупи с крака леда и изпра всичко. Така посрещнахме Бъдни вечер.”
В спорта Моката започва с футбол, но, както сам казва
 
ритнитопката не му харесва.
 
„Там едни тичат, а други чакат наготово”, заключава Борис Георгиев. После минава през колоезденето и тениса, но не успява да си купи екипировка и се отказва. Прочита статия за бокса в един вестник, изрязва си я и започва да се готви сам по илюстрациите. 17-годишен влиза в боксовия салон на Драго Часовникаря, за да го попита как се бие кроше. Не са му поискали пари за съветите и така Моката става боксьор. После влиза във военното артилерийско училище в София и го взимат в ЦСКА. „Тренирах като луд. Правех кросове от НДК до Драгалевци и обратно. След тренировка свалях по 6 кила! Готвех се без почивен ден години наред. И непрекъснато бях във форма.
 
Хабер си нямах,
 
че ще ходим на олимпиада. Никой не ни каза. Изведнъж направиха турнир на Колодрума. Той се оказа квалификация за Хелзинки. На финала играх с най-голямата ни надежда Петър Станков и го бих. Но Пешо не можа да се задържи в категорията си и ме качиха на полутежка. С моя ръст от 172 см се изправих срещу великани, които стърчаха две глави над мен.
Бих ги с 3:0. Първо разгромих немец, който играеше за Люксембург. После - англичанин и западногерманец. На полуфинала застанах срещу румънеца Тица. Тогава шефовете ме провалиха. Началствата доведоха унгарски масажист и наредиха да ме мачка. Не обичах масажите и отказах със сълзи. Но ми заповядаха. В първия рунд си играех с Тица. Във втория краката ми омекнаха от масажа. Въпреки това бих с 2:1. Обаче американският съдия
 
си поиска фиша обратно.
 
Каза, че бил сбъркал и даде победата на румънеца! Според мен янките си избраха по-удобен противник за своята звезда Флойд Патерсън. Стана голям скандал. След гафа с мен увеличиха съдиите от 3 на 5 и забраниха на арбитрите да си взимат фишовете обратно. За бронза не ми дадоха пари, кола или жилище. Не ме приеха тогавашните ръководители на държавата Вълко Червенков и Антон Югов. Дори шефът на БОК генерал Владимир Стойчев не дойде да ме поздрави в Хелзинки. Върнахме се с влак през СССР. Шеф на бокса тогава беше писателят Павел Вежинов. В Москва той накара посрещачите от посолството да ми подарят един несесер за бръснене. Това ми беше премията! По-късно на конгрес на БСФС ми връчиха сребърен орден на труда.”