Тристаен апартамент в НРБ се продаваше „на черно“ за 50 000 лв.    

От началото на 60-те години поради масовата миграция към градовете започва и масовото строителство на панелни жилищни комплекси за задоволяване на жилищните нужди на непрекъснато нарастващото население на столицата и големите области. Създадена е и стройна схема за планиране на нуждите на населяващите съответните комплекси: детска градина на 3 до 5 хиляди жители, училище на 15-20 000 жители, поликлиника и кино – на 40-50 хиляди жители. В по-големите комплекси са изградени също т.  нар. РУМ, Битов комбинати, Дом на услугите, Спортна зала, Културен дом и т. н. Към 1989 г. над 60% от населението на страната живее в жилищните комплекси, построени основно от стоманобетонни елементи (панели) – произведени предварително в специално промишлено предприятие – Домостроителен комбинат и монолитен стоманобетон (ЕПК). След 1989-а строителството на панелни и ЕПК блокове е основно преустановено. 

Апартаментите в голяма част от построените жилищни блокове тогава са зачислени към различните предприятия и учреждения и в тях са можели да бъдат настанени само отговарящите на определени условия работници и служители към съответното ведомство. Така се появяват и т. нар. военни блокове, пръснати из цяла България, за кремиковските работници изниква цял нов квартал в столицата, а бургаските нефтохимици са настанени в много от новоизградените блокове на застроения през 70-те жк „Славейков“.

Трудовият народ започва да нарича жилищните райони, изникващи масово през 70-те години на миналия век в перифериите на градовете, „градски спални“. Тъй като голяма част от жилищата са ведомствени, обитаващите ги заплащат за тях символичен наем на държавата. Повечето от хората преди 1989 г. имат възможност да си ги закупят от държавата свободно едва след 1990 г. Наемането на жилище свободно към края на 80-те струва на наемателите: 90 лв. за стая, 130 лв. за гарсионера и 280 лв. за тристаен апартамент.

Поколенията, започнали работа след края на Втората световна война, за 6-7 години са спестявали пари за тристаен апартамент в София без кредит. Докъм края на 60-те покупко-продажбата на недвижимо имущество е свободна. През 1969 г. средната месечна заплата е била 117,17 лв., а една гарсониера в София се е продавала за 5000 лв., т. е. 42,67 месечни заплати. До края на 1960-те според комунистическото законодателство притежаването на повече от един апартамент носи риск държавата да настани в него принудително наематели на държавен, нормиран (символичен) наем, който тя определи.

От началото на 70-те влиза в сила нов закон, според който покупко-продажбата на недвижимо имущество се осъществява само от държавна комисия. И който реши да продава имот, го обявява, а държавната комисия определя кой ще е купувачът и на каква цена ще купи недвижимия имот. Всеки, който желае да се сдобие с жилище след 70-те, се записва в списък и чака на опашка. Държавна комисия определя кой от чакащите е най-нуждаещ се и на него дава жилище с държавен кредит за 20 години на цена, дотирана от държавата.

Според някои неофициални източници в средата на 80-те един тристаен апартамент в центъра на София се е продавал нелегално за 40 000-50 000 лв. По времето на Тодор Живков се утвърждава и правилото, че сам човек или семейство има право да притежава един апартамент до 120 кв. м в окръжен град и една вила. Десети ноември 1989 г. заварва България с уникално ниски цени на електроенергията. Токът за населението струва 4,5 ст./киловатчас по дневната тарифа и точно 2 ст. по нощната. Тези стойности важат за цялата страна. При соца цените на тока са се променяли най-много веднъж на петилетка. Например през януари 1970 г. дневната тарифа е била 2,2 ст./кВтч, а нощната – 1 ст./кВтч. Следващата промяна е от януари 1980 г. Тогава дневният ток поскъпва с 45% до 3,2 ст., но цената на нощния не мърда. Следващото увеличение през октомври 1985 г. обаче е жестоко. Дневната тарифа се вдига с 41% до 4,5 ст., а нощната скача двойно до 2 ст./кВтч.

Сметките за парно към края на 80-те са около 20 лв. на месец за тристаен апартамент при стайна температура около +23°C – +26°C, без топломер и енергоспестяващ регулатор. Температурата в жилищата тогава се регулира чрез отваряне на прозорците в жилището. Телефонният разговор независимо от продължителността му струва 0,014 лв. от домашен телефон, 0,02 лв. от уличен автомат. Домашният телефон дори и към края на 80-те все още е лукс за голяма част от домакинствата в страната и затова изпращането на писма из страната, което струва 2 ст., е в пълна сила. 

При соца много ценени бяха професии като бензинджия, барман (тогава имаше лаф – за да станеш барман, трябват връзки с Политбюро), които изкарваха пари с разни финтове. Водопроводчици, автомонтьори – това бяха галениците на социализма. Поради особеностите на Тодор-Живковия режим тук за разлика от други соцстрани не се разрешаваше и най-малката частна инициатива. Нямаше частни сервизи. Всички бяха на държавна работа, а отделно вземаха в брой на ръка. Склададжиите (за някои видове дефицитни стоки) бяха също много престижни длъжности.