Бестселърът „Доналд Тръмп: Искам всичко” от Майкъл Д’Антонио /изд. „Милениум”/ е най-горещият хит на родния книжен пазар. Авторът - известен американски журналист и сценарист, се рови в най-тайните кътчета от миналото на кандидата за президент. Говори с членовете на семейството на Тръмп, с техни съюзници и противници, както и със самия милиардер.
Днес най-надеждните данни сочат, че над 96% от американците знаят кой е Доналд Тръмп, но повечето от тях не го харесват. Хенри Шафър, представител на фирмата, която класифицира известните личности според т.нар. Q-рейтинг, определя Тръмп като „квазизнаменитост, която хората обичат да мразят“. През 2014 година 61% от анкетираните в родния град на Тръмп – Ню Йорк, се отнасят към него с антипатия. За комиците той е перфектният персонаж за скечове. Бившият водещ на дългогодишното сатирично предаване „Дейли Шоу“ Джон Стюарт го взема редовно на мушка и го окичва с множество прякори. В свой популярен скеч телевизионният водещ и комик Бил Мар пък предлага на Тръмп 5 милиона долара, ако успее да докаже, че не е „ембрион, заченат, докато майка му е правила секс с орангутан“.
Коментарите на Стюарт и Мар са показателни за ширещата се навсякъде злост и страст към очерняне, характерни за нашето време. Трудно можем да си представим например как Марк Твен бълва нецензурни обиди, които поне малко се доближават до подигравките на Стюарт. Разбира се, това може отчасти да се обясни и с факта, че е твърде вероятно Твен да не е познавал човек, който да наподобява Тръмп. Откровено агресивен, Тръмп просто сам си търси обидите, за да си спечели врагове, които след това да опровергава и очерня. Когато Стюарт измисля шега с рожденото му име (намек за германския му произход), Тръмп го приема твърде лично и отговаря по следния начин: „Ако е толкова умен и е толкова над нещата, защо тогава не използва истинското си име Джонатан Лейбовиц? Той трябва да се гордее с произхода си. Джон Стюарт от „Дейли Шоу“ е пълен лицемер. Трябва да цени миналото си, а не да го прикрива и да се стреми да избяга от него“.
След изцепката на Мар Тръмп завежда срещу него съдебен иск за обида за 5 милиона долара. Въпреки че впоследствие оттегля обвиненията си, случаят ангажира вниманието на съда, и то на гърба на данъкоплатците, а Мар е принуден да си наеме защитник.
Но дори в моментите, когато Тръмп изглежда по-спокоен и не обръща внимание на критиките, възгледите му и скандалджийският му характер го правят извънредно популярен сред онези, които вярват, че той е въплъщение на важни идеали и най-вече на американската фикс идея, че успехът се измерва единствено с голямото богатство. Известността му расте още повече, докато води телевизионната игра „Стажантът“, както и с постоянното му присъствие в „Туитър“, където милиони следят коментарите му и мнозина го окуражават да се кандидатира за президент.
Вечно провокиращият Тръмп привлича хорското внимание с елементарни и грубовати мисли, а не с философски разсъждения. Според разбиранията му честността се свежда до това да сипеш хули и обиди и да делиш света на врагове и приятели, без да му мислиш много-много. Или, както твърди ветеранката на светската хроника Лиз Смит, дълбоко в себе си Тръмп си остава дете, което отчаяно се нуждае от внимание и предпочита да го мразят, но не и да го пренебрегват. Разбира се, самият Тръмп печели популярност и пари, като дава воля на тази си особеност, а и няма излишни нерви и търпение за разсъждения и анализи. Той продължава смело напред, като не признава науката, обявявайки се против имунизациите при децата и отричайки промените в климата.
Тръмп претендира, че може да бъде богатият приятел на всеки обикновен човек и страни от висшето общество освен в случаите, когато иска да му продаде скъпите си апартаменти. Тогава той зарязва позата на смъртен враг на снобите и с охота започва да изтъква връзките си с фамилиите Астор, Уитни, Вандербилт и прочее синя кръв от отминали времена. Ясно е обаче, че Тръмп парадира с тези имена от чисто комерсиални подбуди, а сърцето му е свързано със средния американец. Именно той го гледа по телевизията, следи изявите му, купува продуктите му и може би дори би гласувал за него, ако един ден успее да прескочи бариерата и да се кандидатира за президент.
През целия си дълъг и хиперактивен живот Тръмп отхвърля общоприетите норми, а изявите му почти винаги са на ръба на благоприличието. В дома на родителите си, в училище, в света на бизнеса и в политиката той постоянно утвърждава превъзходството си и при най-малкия намек за съмнение в него. Може би в природата няма нищо по-ненаситно от глада на този мъж за богатство, слава и власт. Именно той е силата, която го прави устойчив на непоносимите подигравки, която му дава импулс в периодите на спадове в бизнеса и го кара да се връща на бойното поле за нови и нови постижения. Всъщност именно след претърпяното унижение по време на вечеря на Асоциацията на кореспондентите Тръмп започва да храни амбиции за стартиране на собствена кампания за президентския пост (и то за истинска кампания, а не за поредния експеримент).
Кандидатурата на Тръмп е планирана за 2016 година, а той възнамерява да я обяви с обръщение пред симпатизанти и журналисти във фоайето на небостъргача си „Тръмп Тауър“ в Манхатън. Това ще е може би най-неконвенционалната реч, с която се открива предизборна кампания в историята на САЩ, а твърдението му, че Мексико „изпраща“ престъпници през границата със Съединените щати, го изстрелва право към върха в републиканските кръгове. Тръмп неуморно вбесява критиците си и предизвиква изумление сред опонентите си, като приковава вниманието на нацията с все по-скандални изказвания. Докато сред републиканците се носят спекулации, че е подставено лице на Демократическата партия, мнозина от либералите са на мнение, че популярността му отразява ирационалните страхове, вкоренени сред републиканците традиционалисти. Всички са единодушни, че способността му да разклаща статуквото е изумителна по своята сила и ефективност. Тръмп е ненадминат в умението си да привлича и задържа вниманието на хората.
