Проф. Вучков: Поли Генова е като охранена леля, комиците реват като недоклани животни

Изкуството да забавляваш хората със средствата на художествения хумор е много търсено, но и сложно нещо, макар че често се възприема като съвсем весела, безгрижна работа. То се нуждае от много ярки, много атрактивни, много ефектни, но и културни творци, които дават пълен простор на огнените си вълнения, но и владеят душевната си настройка, психиката си, тялото си така че да изключват грозотата, фалша, преиграването в представянето си. За съжаление, нашата телевизионна, театрална и филмова практика през настоящето ни предоставя съвсем малко положителни примери в това отношение. Тя все повече се разминава с високите естетически, професионални изисквания. Все повече се оказва безконтролна, напълно извън всякакво оценяване и заради зверски прогонената художествена критика през идиотското лъжедемократично време. Затова тя все повече затъва в дебрите на бездарието и печалбарството, търговията.

В предаването „Семейни войни” на Нова телевизия например има много ураджийски крясъци, хиленици, блещеници, подскоци. Те се предизвикват от телесно безформен водещ. Той все се кара на състезателите. А би трябвало да им благодари, че са се съгласили да слушат тъпашките му шеги, наставления и да гледат колко противно се друса, криви, маймунясва в облеклото си на откачил клоун.
Началото на петото издание от „Като две капки вода” и този път беше смазано от зверското преиграване, зъбене, гаврене, вилнеене на Димитър Рачков и Зуека. Те грубиянски изместваха центъра на това събитие. А са обявявани от техния господар Магърдич Халваджиян за недостижимо велики, въпреки че години наред и до втръсване представят само себе си, собствената си кръчмарска същност. Те не могат да създадат различни образи. А тази задача е водеща в изкуството на актьорите, комиците.

Най-голямото предимство на „Като две капки вода” от месец март 2017 г. беше фактът, че Магърдич не беше член на журито. Той трябва да се скрие от погледа ни и дори да потъне вдън земя, защото вече е и противно налят, натежал като плажен дюшек. Защото се перчи като голям умник и се пеняви срещу всичко различно от неговите наставления, а говори само баналности, глупости. Той се пише незаменим демократ. А чорбаджийски режисира преценките на журито. Няма естетически вкус. Харесва само разгащените изпълнения в стила на пропадналата си циркаджийска кариера. Мисли се едва ли не за безупречен музикален критик. А няма сетива за истинската музика. Все натрапва явно яко възбуждащите го истерично или приспивно звучащи песни. Той изтръгва съгласието на журиращите почти безпрекословно да отразяват неговите внушения, предпочитания, защото е голям богаташ, защото сигурно им плаща много добре. А на него и на оценителите Йорданка Христова, Виктор Калев, Фънки трябва да бъде съобщено, че тяхната величаена любимка Михаела е посредствена и плиткоумна певица. Че тя може да представя прилично май само Адел, която пее една и съща провлачена, блудкава мелодия. Иначе кадърният Миро много огрубява имитираните творци, неприятно пренасилва, даже истеризира характеризирането им. Толкова ухажваният Башар е просташки самодоволен. Той е може би върхът на грозотата в това издание на „Като две капки вода”. Само Коцето-Калки и най-вече Люси Дяковска разгръщат силите си ярко, но и културно, с чувство за мярка. Само Дяковска е привлекателно откритие за нашата публика, защото работи главно в чужбина. Тя още като член на жури се открои с изострената си интелигентност, с музикалната си образованост, с професионалната си компетентност, макар че се случваше да е неуместно, даже тягостно превъзбудена, трескава в говоренето си. А като състезателка в „Като две капки вода” тя показва, че съчетава певческата с актьорската дарба. Тя е подкупващо разнообразна, атрактивна в представянето на различни творчески индивидуалности. Умело улавя неповторимото в тях, макар че не е съвсем чужда за преиграването.

Ценя добрия и много образования музикант Фънки. Но не извинявам готовността му да си криви душата и да дава високи оценки за посредствеността само защото е поел такъв ангажимент пред Магърдич.
Видната певица Йорданка Христова се изложи, защото през цялото време се хилеше и се забавляваше с идиотските бъзикни на Рачков, на Зуека, с много кръчмарските моменти в изявата на едни от състезателите.

Виктор Калев ставаше все по-досаден в напъна да покаже колко специален комик е, като гримасничи по един и същи начин.

Предаването „Гласът на България” показва, че не само публицистичните, а и забавните предавания на Би Ти Ви вече са в очевадна криза, че те слизат под сериозното равнище на тази медия допреди една година. То е грозна гледка и кръчмарска олелия, която може да спука тъпанчетата на ушите ни. Явно не се разбира, че зрителският слух трябва да бъде грабнат, покорен, но не и така зверски изтезаван по-рядко от състезателите и неспирно от истерията на журито. Докато наблюдавам как се държат Графа, Поли Генова, Камелия, поне аз придобивам чувството, че те сякаш са се дрогирали или яко са пили твърд алкохол, преди да влязат в студиото. Те от началото до края на това мероприятие пренасищат пространството с крясъци, блещеници, кокореници, така присъщи за нетърпимите откачалки. Яростно хвалят всички кандидати за певческа слава, макар че повечето от тях са скучни, безцветни. Забележително е само представянето на Радко Петков. Смайващо ярък е певческият талант на този момък. Той буквално е благословен в много отношения. Обаятелен е с усмивката си, с голямата си естественост, макар че тялото му вече леко натежава и трябва да се пази от сериозното хапване, затлъстяване. Чудя се откъде Радко намира сили да бъде толкова красиво гласовит и да ни залива с такава душевна, вътрешна енергия. Той е навъртял съвсем малко години. А вече владее и даже разгръща певческите си възможности с подчертан замах. И понеже редица таланти не чак като него, но достатъчно достойни за внимание бяха загърбени от телевизиите, след като бяха наградени, аз се моля той да не е между тях. Дано той системно да получава терен за творческа изява, докато се превърне в една от любимите звезди на публиката. Засега той е застрашен само от опасността да изостане в развитието си, защото поне според мен е предразположен да се главозамае от успехите си.

Оценителката Поли Генова е толкова затлъстяла, че не можах да я позная. Прилича на половинвековна и добре охранена леля. Дрехите й сякаш всеки момент ще се разпорят и ще се пръснат по пода. А тя е само на 32 години. Тя не пропускаше нито един, дори най-незначителен, повод да изтъкне колко незаменими заслуги има за пеещите деца от групата „Бон-бон”. Спускаше се да прегръща и да мляска състезаващите се от тях така, сякаш те получават голямата награда за световно първенство.

Камелия пак много смехотворно играеше ролята на философ и музиковед, като ни заливаше с нетърпимо глупави оценки, наставления. И с напълно излишни разяснения, уточнения, които показваха, че има много слаби разбирания за сложността да се създава изкуство.

Иначе инертният Иван Лечев беше също доста смешен в напъна да не остане по-назад от нестихващото буйство на Поли и Камелия.
Господин Графа сновеше между Поли и Камелия като внезапно събуден от дълбок и сладък сън. Не вършеше нещо съществено. Само ни дразнеше с онова хилене от явно нямане и неразбиране какво да каже, което отличава всичките му словесни изяви.

Мафиотският съюз Армутлиева, Графа и Поли Генова нагло е обсебил огромна част от пространството за масово харесваната забавна музика. Армутлиева финансира почти само безсилните да композират и да пеят запеваемата песен. Графа и Генова се повтарят много. Но искат да ни излъжат, че тази им слабост е техен творчески стил. Поли Генова вече доста години продължи да насилва гласовите си възможности и да друса тялото си, за да смекчи впечатлението, че върти почти една и съща мелодия. Не отричам, че е много старателна, усърдна, че изпипва изпълненията си във всичките им подробности. Но тя твърде често е по-скоро писклива, отколкото приятно гласовита.

Господин Графа олицетворява озъбеното безсилие в певческото изкуство. Има не глас, а гласец, който може да се чува, ако сме се сврели в някое кьоше, но не и ако сме в големите салони. Но той има смехотворната претенция да покорява даже хиляди посетители на зала „Арена Армеец”. Той е ту член, ту шеф на много журита за музикалните състезания. Владее всички телевизионни терени като певец, но и като коментатор. Натрапват го като забележителен авторитет в музикалната област, макар че е слаб в пеенето и в мисленето. Случва се така, защото притежава много пари, медийни и други връзки, собствено студио. Той непрекъснато предлага една и съща антимелодична песен, в един и същ ритъм на хлапашкото клякане, ставане, преобръщане. Любимото му безцелно разхождане из сцената, пред камерите няма как да спаси жалостивото му пеене във вид ту на тананикане, ту на прозяване, ту на провикване.

Моите високо надарени гости като певците и певиците Ивайло Гюров, Сунай Чалъков, Артур Надосян, Стефан Митров, Владимир Маринов, Лейди Би, Антония Маркова са класи над Графа и Поли, над много други като тях. Но те нямат възможността да влязат в пряк контакт с най-голямата аудитория, защото нямат вуйчо, леля и кака във властта, в бизнеса, в телевизионната върхушка, в компанията на Армутлиева.

Колкото претенциозно, снобско, толкова и смешно е предаването „Нощни птици” на БНТ. То си поставя задачата да покаже как се раждат и как се развиват представителите на забавната музика. По принцип тази цел заслужава уважение. Но въпросните „нощни птици” не анализират, а само пощипват сложните художествени проблеми. Те са почти все или главно певци, композитори, оркестранти. Повечето от пеещите имат твърде маломерни гласови възможности за барове, пиано барове, увеселителни заведения. Но се държат така, сякаш са любимци на стотици хиляди, даже на милиони хора. Представят се много позьорски. Непрестанно си разменят ласкателства, потупвания по рамото с ахканици и охканици така, сякаш са постигнали славата на холивудски звезди. Затъват в кухненски подробности около това как са се запознали, как са се събрали и как страхотно са се изненадали едни от други, а не какви са етапите в разгръщането на музикалната дейност, какви са нейните тематични, жанрови, стилови особености, натрупвания. Те скачат от тема на тема както пеперудите из цветята. Изоставят проблема почти секунда след като го съобщят. А тази слабост е характерна за много други предавания в ефирните и в кабелните телевизии. Тези телевизионни гости се хилят от нямане какво съществено да кажат. Водещата Искра Ангелова ги посреща един по един в безвкусните си облекла, като се хвърля върху тях. Тя замалко не ги събаря с изобилните си прегръдки, целувки.

Комиците от всички ефирни и кабелни телевизии си приличат като еднояйчни близнаци. Нито един от тях не се откроява като запомняща се индивидуалност. Всички тичат, подскачат, реват като недозаклани животни, независимо от това какво и кого представят. Текстът им също е еднакво жалък. Понеже са лишени от дарбата на хумористи, авторите му ни заливат с тъпизми, с миризливи битовизми, с простащини, с отдавна одъртели вицаджийски изцепки. Уж сатиричната критика на политическите дейности е ту дебелашка, ту безвкусна като изветряла, дегазирана, топла лимонада. Уж актьорите разчитат само на много изтърканите външни ефекти: блещенето, кокоренето, надвикването, дупенето, чесането на тялото, свалянето и вдигането на долните гащи. Аман вече от осмиването на глупавите и разпасаните жени от мъже. Изпълнителите явно смятат, че комедията изключва естетиката на въздействията, че тя представя грозно грозотата в живота. Затова буквално воюват с онова чувство за житейска и художествена мярка, което отличава истинската литература, истинското изкуство.

Хем се гневя, хем ми се плаче, докато установявам колко беден, примитивен е езикът на хумористите сред сценаристите. Те са чужди за талантливото боравене с образната, метафоричната реч. И словото от комедийните телевизионни програми през социалистическото време не блестеше с някакво разнообразие, богатство. Но то изключваше сегашната истерия на цинизмите, вулгаризмите, безконтролното леене на думи като „пръдня”, „лайна”, „чукам”, „задник”, употребата дори на псувнята. Не съм между скучните чистофайници, които се гнусят от цветистото, пиперливото, сочното, предизвикателното говорене и писане. Само че то няма нищо общо с дърварската фразеология, с пристрастяването към изрази, които блъскат ушите ни като камъни.

Много качества са нужни, за да се създават силни комедийни ценности. Сътворяването им изисква да имаш талант, но и ум, образование. Те се нуждаят от здравословен, а не от разюздан смях. Извън тези предимства привлекателната яркост се превръща в кресливост, в изтощителна натрапчивост. Много са примерите за това зверско преиграване в нашите спектакли и шоупрограми. Те ни прогонват, особено когато се проявяват от актьори, които непрекъснато показват само себе си, собствената си същност, макар че тя е противна или бедна.

Аз имам своите бележки към комика Красимир Радков от Шоуто на Слави. И той много често се наслаждава на зрителските ръкопляскания и се стреми да ги удвоява с неприлични средства. Тогава той ни отблъсква заради неприятното си гърчене пред камерите. Това впечатление се подсилва, особено когато текстовете му са очевадни безсмислици, даже глупости, битовистични простотии. Но справедливостта налага да признаем, че Радков е успешен наследник на силните ни комици и особено на Георги Калоянчев. За няколко години и с много схематичен текст той представи куп конкретни личности, главно политици. Но ни приобщи и към типични, събирателни образи на баба, леля, кака, поп, малоумник, регулировчик, на чуждестранни филмови актьори и на какво ли не още. Нерядко се е случвало да се преобразява, докато представя разни хора така майсторски, че аз лично не съм могъл поне в първите минути да позная, че това е той – Красимир Радков.

Обикновено предложеният текст на Радков е кух, съвсем повърхностно елементарно нахвърлян. Но той го допълва, разиграва с голямо количество от чисто негови реплики, жестове, движения, мимики. Той го дописва чрез много разнообразното интонационно изговаряне на изреченията от думите, чрез атрактивните паузи между тях. Удивително голям е обемът на неговите гласови дадености, които с лекота се разхождат от най-тънките височини до басовите низини.

Аз съжалявам, че Радков не желае да изиграе много подхождащите му главни герои от големите творби на наши автори. Имам предвид например Бай Ганьо на Алеко Константинов и Големанов на Ст. Л. Костов. А той може да се превъплъти и в кожата на световноизвестни лица като Фалстаф и Малволио на Шекспир, Тартюф и Оргон на Молиер, Хлестаков и Градоначалника на Гогол. Тогава той би оставил незабравими следи в практиката на българското комедийно, актьорско изкуство както Георги Калоянчев, Георги Парцалев, Нейчо Попов. Но Радков явно няма това голямо желание и тази воля да нагази в най-дълбоките художествени води, като тренира и пласира по-културно таланта си. Защото тази голяма драматургия щеше да го спаси от случаите, когато изпростява и загрозява изявите си заради лошия сценарен материал, но и по своя вина, защото чете малко и не култивира достатъчно дарбата си. За съжаление, сега няма режисьори като Методи Андонов – автора на най-блестящите спектакли в Сатиричния театър. Защото ако беше жив, пословично упоритият Методи Андонов – създателят на големия филм „Козият рог” – сигурно щеше да преобърне земята, но да обвърже Красимир Радков с голямата българска и световна комедиография. Аз не съм против, а съм много за системните телевизионни изяви на Радков. Защото те го направиха изключително известен. Те поддържат свръхвисокия му творчески и житейски тонус. Те подхранват таланта му на импровизатор. Аз самият съм на екрана непрекъснато и вече много години. Само че аз съчетавам тази ми дейност с работата над моите книги. Тъкмо телевизионните предавания са едни от основите на моето писателско и научно творчество. Чрез тези разнообразни изяви аз се предпазвам от себеповтарянето ми, от изчерпването ми като творец.
В Шоуто на Слави има и други способни актьори. Мариян Бачев е много интересен, когато представя образа на най-различни ексцентрици и други странни птици извън най-често срещаните индивидуалности, типове. Той е по-малко агресивен и по-прибран комик.
 

Наградите "Икар" се влачат като преуморен пенсионер

Отличените бяха облечени като клошари


Състезанието „Икар” на театралните дейци все повече започва да имитира маниакалните внушения на „Аскеер” – този вече съвсем вкиснат продукт на армейската сцена. И двете зрелища издават липсата на вкус и компетентност, обективност в преценяването на театралните явления. И двете събития величаят главно психопатските актьорски и режисьорски изяви. Знам, че идиотите също имат място в изкуството. Защото те също са част от действителността и трябва да бъдат изобличавани или съжалявани според различията им. Лошото е, че те са любимци на сегашните театрални поколения. Голяма част от днешната писателска, режисьорска и актьорска общност ги представя като нормални, достойни за уважение. А се гаври с ярките, неповторимите, но и уравновесените, балансираните, хармоничните, а затова и наистина авторитетните личности.

Вече до гуша са ми дошли актьорите, които търчат и пищят на сцената, гледат и се хвърлят върху партньорите си като обезумели. Аман от спектакли, които са все пренаселени с блъскащи се, разминаващи се, хем роботизирани, хем откачени герои. Интересното е, че обикновено сегашните игрални филми у нас са рязка противоположност на тази истерия в днешния ни театър. В тях актьорската игра много често е равна, монотонна, безлична. Буйството е много по-рядко явление от приспивното, неясното мърморене под носа.

Състезанието „Аскеер” се люшка между сладникавата безвкусица и тягостната настървеност, стряскаща ни войнственост. В същото време мероприятието „Икар” винаги е от вяло по-вяло, неприятно размъкнато, разлято. То не се движи нормално, а се влачи като преуморен и лошо остарял пенсионер. Но и то като „Аскеер” е задръстено от нетърпимо раздути хвалби. Всички наградени дейци са огласявани като велики или поне като прекрасни, уникални, страхотни, незаменими. Всички те излизат и благодарят за успехите си на партньорите си, на режисьора си, на майка си и на баща си, на кака си, леля си. И на портиера в театъра, който е познал, като им е предсказал, че ги чака голяма кариера още при първите им стъпки в изкуството.

Изданието на „Икар” през март 2017 г. беше образец за непоносима безвкусица. Сред публиката изпъкваха и се кумеха много грозно гримирани и много грозно облечени лъжедами. А те би трябвало да бъдат пример за естетичен вид, защото представляват театралното изкуство. Удостоените с признанието на театралния съюз си служеха с възможно най-изтощителните, най-гръмко кънтящите фрази явно защото имат много беден език, но и бедно мислене. Почти всичките бяха облечени не в уместните официални, а в клошарски дрехи, макар че събитието отразяваше 95-годишнината от създаването на театралната организация.

Христо Мутафчиев – шефът на вече съвсем малка част от театралната среда – беше облечен като пенсиониран пожарникар, коминочистач. Той запя широкоизвестната песен „Алилуя” с дрезгавия си, гърлен глас и седнал като чорбаджия на маса в кръчма. Аз отдавна съм казал, че той е плашещият ни Бойко Борисов в театралния живот, че те двамата много се харесват и взаимно си викат „ура”. Съгласно безумната идея на ужасяващо самодоволния, обожаващия се господин Мутафчиев Гинка Станчева беше изтъкната с наградата „За чест и достойнство”. Натрапиха това нейно отличие така, сякаш нейните колеги са безчестни и недостойни. Аз се чудя как тя изтърпя това обидно отношение към нея. Защото тя не само прие въпросното тъпо отличие, а и много патетично благодари за него. А Гинка Станчева заслужаваше да получи най-високата награда за ярко, но и цялостно филмово, театрално творчество. Защото тя стана филмова звезда още след най-първите си стъпки в тези области. Тогава аз и моите съученици тичахме да си купим картички с нейния образ, но оставахме разочаровани, защото те се свършваха светкавично.

Още тогава запомнихме Гинка като лъчезарна и сърдечна хубавица. Тя цял живот беше един от стълбовете на Младежкия театър, където изигра куп роли на много обаятелни и много будни, много жизнени, много активни жени. Но театралният съюз, начело с господаря Христо Мутафчиев, явно не познава или просто загърбва тези знаменателни факти. Той предпочете да удостои Илка Зафирова с титлата „филмова икона”, макар че тази особа блести с нетърпимата грозота и агресия във всичките си филмови, театрални и житейски изяви. Тя изпъква като една от най-истеричните представителки на днешното лъжедемократично време. Тя събра цял чувал с награди от „Аскеер”. А Гинка не получи нищо от него. Цялата работа е, че Гинка Станчева е принципен човек. Тя, за разлика от Зафировата Илка, не тича да се слага на сегашните власти и да ги хвали, като ги лъже, че те ни предлагат далече по-прекрасно съществуване от социалистическия живот. Гинка Станчева винаги е споделяла с мен, че през социалистическия период имаше мрачни, но и похвални явления, запомнящи се високи постижения в производството, в духовното строителство, в образованието, литературата, театъра, киното, живописта. Гинка запази левите си убеждения и е хармонична личност, а не озверяла антикомунистка като Зафировата Илка.