Недялко Йорданов: Няколко думи в памет на Марко Семов

Помня, преди 10 години го погребахме точно на моя рожден ден. Бяхме връстници...
Странно нещо е животът.
 
Какво е вчера? - Бивше утре. А утре? - Предстоящо вчера.
 
Връщам се в онова „вчера“, което ни събра – нас, четиримата, точно преди 40 години в Бургас. В театъра.

Аз – млад, 27-годишен драматург, Марко – млад, 27-годишен журналист, и Сия с Ивана – млади, съвсем млади актриси. Бяхме великолепната четворка. Готини, нахакани, нахални. Завиждаха ни, но никой не можеше да допусне, че това ще бъде за цял живот.

И досега не мога да простя на Марко. На неотразимия му чар. На мъжката му красота. На всепоглъщащата му любов и ревност.

Той направо отмъкна Сия от театъра, отвлече я безцеремонно от сцената, задуши я в желязната си прегръдка и я направи щастлива. Въпреки неблагоприятните прогнози и недоверието.
И тя - сега професор Анастасия Савинова, толкова години вече се оглежда в лицата на младите момичета от НАТФИЗ и търси в тях своя някогашен образ.
Но как можеше да се устои на такъв мъж като Марко Семов.

Талантлив, умен, дързък, нестандартен.

В онова време в телевизията името Марко Семов беше емблема на новото, разкрепостено мислене. В онова време той написа първата си книга за Япония, изчезнала моментално от книжарниците, там, където застояваха произведенията на маститите писатели. Той – Марко Семов, когото тогава така и не приеха в Съюза на писателите.
И в следващото време – на демокрацията, която още не можем да изболедуваме.

Той написа много книги... И за далечни страни, и за нашата болна България.

Той беше най-талантливият наследник на Иван Хаджийски, най-точният изследовател на съвременната българска народопсихология.

„Демокрация не може да има там, където хората са гладни и бедни. Гладният човек не може да бъде демократичен – коремът не се прави на аристократ.“
„Едното око на Изток се оглежда, другото – на Запад. И от тази политическа разногледост първо историята ни пати. Защото който няма гръб, най-ниско се навежда. Затова и когато силните ни подадат ръка, ние подаваме дупе.“

„Сподиряни от завист, ние трудно набираме сила и намираме мъжеството да отделим дребното от едрото, да ударим по масата и да кажем – стига сме се плели в паяжината на собствената си завист, ако ние не се уважаваме, как искаме другите да ни уважават...“

„В България всичко да си – паднал от власт да не си. Затова задържането на властта става с всички средства – и позволени, и непозволени.”
Много приятелства се взривиха, много маски паднаха, много неподозирани същности лъснаха през тези години.

Но ние си останахме същите приятели. Такива, каквито бяхме в онази далечна 1967 година. Толкова рядко се случва това. Такова богатство е това - да имаш приятели, за които знаеш, че в труден момент винаги можеш да ги потърсиш.

Какво че не се виждахме всеки ден, какво че всеки си имаше свои проблеми и грижи...
Марко беше истински мъж, живя като мъж и си отиде като мъж. Тихо и самотно – така пожела. Дълго време никой не подозираше какво се случва с него. Почти до смъртта му играехме тенис и нито веднъж не спомена за жестоката болест.

Гордееше се със синовете си, това му личеше, макар че се опитваше да го прикрива. И да се прави на строг с тях.
Наско и Младен - двете му клончета. Сега – самостоятелни и уважавани личности – всеки в своята професия.
Бих искал да кажа на Сия това, което би й казал в този момент Марко:
 
Достатъчно, изтрий сълзите със края на ръкава.
Животът продължава, мила, животът продължава.