Никой в оряховското село Габаре не помни кога точно е построена църквата „Успение на Пресвета Богородица“, която някога е носила името „Свети Николай“. По документи – някъде около 1880-а. Но старите хора казват друго. Камъните в основата ѝ били донесени от хълм над селото, където преди векове имало „нещо друго“ – несъвсем езическо, но и несъвсем божие. Църквата е с напукана мазилка и ръждясала камбана, но щом прекрачиш прага ѝ, въздухът натежава. Мирише на восък, дърво и се усеща нещо странно и обезпокоително. Някои казват, че ги пронизва студ, други – че чуват стъпки зад себе си. Но всички знаят едно: не се влиза сам вечер. И се палят две свещи – винаги две. Една за живите, една за онези, които не могат да си тръгнат.
Най-мрачната история, която се предава в Габаре, е за монаха Теофан. Той дошъл в селото през зимата на 1923-та. Бил висок, мълчалив, с ръце, напукани от студ и молитва. Никой не разбрал откъде идва. Настанил се в празната килия до църквата, започнал да помага на попа, да служи. Не говорел много, но се молел дълго. Прекалено дълго. Понякога нощем от храма се чувал шепот, като вятър, минаващ през дупки в земята. Селяните се кръстели и затваряли прозорците. А попът… изчезнал. Сутринта на Спасовден не се появил за литургия. Намерили дрехите му сгънати на олтара, а около тях – черни петна, сякаш восък се е разлял и се е изпарил. Монахът Теофан казал само: „Господ го взе“. Но някои го чули да се моли на непознат език предната вечер, бос, с лице към стената.
След този ден църквата се променила. Иконите започнали да се рушат от вътрешната страна. Свещите горели по-бързо, дори новите. И се появил навикът, наложен от жените в селото – да се палят две свещи, „за да не остане някой сам в мрака“. Теофан останал в селото още година. Станал по-мълчалив, погледът му бил мрачен, дълбок, като кладенец. Разправяли, че копаел нещо зад олтара, но никой не се осмелил да провери. Докато един ден, на свечеряване, не изчезнал. Вратата на килията му била открехната, а на стената с въглен бил изрисуван кръг със странни знаци.
Но страшното започнало години по-късно, когато три деца влезли в църквата през нощта. Искали да търсят „подземна стая“, за която се носели слухове още от времето на Теофан. Намерили я. През отвор под олтара. Слезли. Само едното дете се върнало – нямо, с бяла коса и без думи. Живяло още година, после тихо угаснало. Оттогава входът на подземната стая е зазидан. Но всяка година, в нощта срещу Спасовден, стените на църквата излъчват странен хлад. Камбаната звънва сама. Старите хора казват, че Теофан е още там. Не в тялото си, а в камъка, в сянката под иконостаса. И духът му нощем броди из църквата и търси – не прошка, а „продължение“…
Все още няма коментари