Живков създал интригата Гриша Филипов – Станко Тодоров

„Баща ми беше лоялен, нашето семейство живееше скромно в сравнение с Людмила Живкова, с Иван Славков – изглеждахме по друг начин, това според Живков изглеждаше като флирт с народа“. Това разказа Калин Тодоров – син на бившия министър-председател Станко Тодоров от соцвремената, пред БНТ. Според него Тодор Живков бил доста хитър човек, който никога не унищожавал докрай враговете си. 

„Кървавата революция в Румъния бе театър. Извън разстрела тя бе съвместна операция на КГБ и ЦРУ – около 500 млади руснаци офицери от КГБ и съвместно с ЦРУ правят цялата подготовка“, разказва Тодоров. „У нас ЦРУ благосклонно наблюдаваше какво се случва, това бе уговорено между Горбачов и Буш в Малта. В Румъния бе драматично, защото Николае Чаушеско имаше самостоятелна политика, той се скара с руснаците, КГБ го нямаше в Румъния.“ Според него договорките между Буш и Горбачов от Малта са България да е 75% в американската сфера на влияние и 25% – в руската. Те обаче вече не важат. Очевидно България си остава обаче в западната сфера на влияние.

„Не мисля, че е морално да се осребрява преходът, защото не може да се търгува с идеали. За мене и моето поколение това бяха много трудни години. Занимавах се с различни неща, но никога не съм си позволявал да търгувам с идеите на баща ми. Никога не съм бил ортодоксален комунист – точно обратното. След 1985 г. с мен се случи нещо странно. Дотогава вярвах в идеите на партията, в марксизма, в комунизма и пр. В 1985-а от Англия ми изпратиха една книга на двама руски дисиденти, Андрей Синявски и Юлий Даниел. Тя съдържаше цялата истина за КПСС и всичко, което се е случило в Русия от 1917 до 1965 г. Въпреки че гласността все още беше „на час по лъжичка“, ледовете бяха започнали да се топят. Тогава започнах да виждам нещата по друг начин не само за България, а и за Съветския съюз и за света изобщо. Ето защо промените през 1989 г. не бяха неочаквани за мене. Бях обаче изненадан от скоростта и от начина, по който се случиха. Нямах илюзии за това, което предстои в следващите 20-25 години. Целият революционен ентусиазъм от 90-те години мина някак покрай мен просто защото бях скептик. Но никога не съм допускал, че ще се стигне до днешната действителност“, разказва Калин Тодоров.
Станко Тодоров и съпругата му Соня Бакиш се ползват със симпатия сред обикновените хора. Затова вероятно за тях вицове няма, за разлика от Живков, за когото анекдотите нямат чет.

„Звучи малко самонадеяно, но ми се струва, че баща ми успя да се запази от пролетарското високомерие. Семейството му е от едно радомирско село, много бедни хора, имали са трудно детство. Предполагам, че и с Живков е било така. Страшна беднотия, баба ми е имала десет деца, от които пет са умрели. Баща ми е едно от петте оцелели. За тези бедни хора, които по силата на историческите обстоятелства изведнъж стигат до върховете на държавата, е много трудно да се предпазят от изкушението да започнат да злоупотребяват с властта. Баща ми е един от малцината, които успяха да се съхранят. Предполагам, затова не съм чувал вицове за него“, споделя пред медии Калин Тодоров.

Ето какво казва той и за отношението на баща си към Тодор Живков: „Отношението му към Живков мина през два етапа. До началото на 80-те години те бяха съратници. Баща ми имаше няколко сериозни качества и едно от тях беше лоялността. Беше лоялен и към Живков, и към партията, и към Съветския съюз. В някаква степен в Живков виждаше олицетворение на партията. Затова никога не е тръгвал срещу него, нито се е опитвал да осребрява авторитета си в партията, както и това, че хората го харесваха и го обичаха. Но във втория етап, когато Живков започна да става вреден за партията и държавата, нещата бяха исторически обективни. Социализмът започна икономически да изостава. Мисля, че двата периода, в които баща ми беше министър-председател, бяха толкова успешни, защото съвпаднаха с разцвета на екстензивното развитие на социалистическата икономика. В един момент тя започна да зацикля. Когато смени баща ми с Гриша Филипов, Живков вече беше станал прекалено самонадеян. В този период баща ми започна да осъзнава, че нещата не вървят добре, но никога не тръгна срещу него. Беше коректен и лоялен.“

„Баща ми не беше икономист, но имаше инстинкт. Огнян Дойнов започна да говори, че България е в състояние да провежда независима политика в рамките на Варшавския договор, да се отваря към Запада и пр. Дойнов бе станал любимото дете на Живков. Попитах баща ми какво мисли за него и той ми каза следното: Дойнов би бил идеален министър-председател на Швейцария, но за България не става, защото, за да можеш да управляваш икономиката ни, трябва да си тръгнал от най-отдолу. Баща ми беше тръгнал от дъното. Той познаваше българската икономика. Беше му ясно, че всички тези грандомански проекти като завода в Червена могила, които Дойнов измисляше, не са за България и това се оказа вярно. За него партийното единство беше най-важно. Никога не си е позволявал и като министър-председател, и като член на Политбюро да тръгва срещу линията на Живков. Но вкъщи с майка ми често споделяха, че нещата не вървят добре и започват да рухват“, разказва още Калин фрагменти от драматичната фамилна история.