Училищната дисциплина някога се държала на пердаха

Тези дни една нашенска новина възбуди общественото мнение – в Сливен 27-годишна ромка удари учителката на 6-годишния си син с юмрук в лицето с обвинението, че педагожката била плескала сина й за непристойно държание. Направи го без предисловие, пред очите на другите деца и на родители, дошли да водят децата си на училище.

Нападателката не само че не отрече деянието си по-късно, ами се и защити пред телевизионната камера с довода, че била предизвикана (?). И че била в правото си да защити детето си, освен дето й било нервно и пиела хапчета... Учителката, 58-годишна, с 33 години стаж, разказа, че момченцето на нападателката имало навика да опипва своите съученички и тя го наказала да седи отделно, но не е посягала да го бие.

В Националния музей на образованието в Габрово има възстановка на някогашното българско „взаимно“ училище от Възраждането и там могат да се видят

и табелките – бели за послушните и черни за непослушните ученици


Картонени табелки, висящи на връвчица на детските гърди, как ви се струва? За забелязване е, че черните са много повече и къде по-разнообразни като съдържание: немирен, непокорен, лъжец, крадец, развращен... В единия ъгъл могат да се видят и пръчките – въздългички, за да не става учителят от мястото си, а все пак да удари непослушника, който не внимава или бърбори със съседа си.

Да, в книгите на първите ни писатели

някогашният учител е обрисуван като човек с неприкосновена власт

Българинът пристъпвал училищния праг в първия учебен ден, водейки едва ли не за ухото сина си с думите: „Аз ти водя магаре, ти го направи човек“. За момичетата не става дума, защото дълго време нашенци не смятали за нужно женското чедо да се образова, важното е да знае да върти къщата, да готви, да тъче, да угажда на мъж и деца!
В повечето от училищните правилници черно на бяло е написано, че родителите нямат право да се месят непосредствено в работата и възпитателните методи на учителя – нито да влизат в училище, нито да питат или да се карат някому за нещо. Ако имат някакви оплаквания и възражения, можели да се обърнат към училищното настоятелство, да речем, или поне към Главния учител.

Какво са можели и са сторвали учителите някога по отношение на немирни и своеволни ученици? Ето един цитат от летописната книга на врачанското училище: “През 1862 година за учител бил повикан Симеон Лазаров Подбалкански, родом от Етрополе. Преди да дойде във Враца, той бил учител в Тетевен. Във Враца даскал Симеон учителствувал около 13 години. Най-напред е учил около 300 деца и за да може да управлява тая тълпа, той освен надзирателите, помощниците, употребявал в голям размер всички познати до това време дисциплинарни средства...

Дисциплината и успеха се крепили с такива груби и сурови мерки

при които и днес, като се сетят мнозина тогавашни съвременници, притреперват. Фалагата (дървен уред, с който стягали краката на наказания, за да могат по-лесно да го удрят с пръчка по стъпалата – б.а.), камшика, пръчката, кукурузени или бобени зърна изпод коленете, разтваряне на устата с клечки, плюене в тях, затваряне за известно време в тъмницата (нещо като дървен сандък или долап, в който се влиза на четири крака и обикновено се намира под катедрата на учителя – б.а.), боядисване с чернилка лицето, развеждане на почернения ученик из града с надпис на челото му, носещ името на престъплението... са били въведени в употребление само и само да подкрепят училищната дисциплина и да създадат успех в училищата... Тия наказателни мерки са държали в страх и трепет всички ученици и затова е владеело образцов ред, за какъвто и днес въздишат много стари хора, като гледат днешната свобода на учащите се...“

Бягства от училище ли? Летописецът не пропуска и това: Тези ученици, които са избягвали от училището,

родителите са ги довеждали с ботук на краката, за да не бягат

Какво е „ботук“, можем само да се досещаме, не без вътрешен потрес – навярно е нещо като букаи на краката. Т.е. правилникът не допуска (или не предполага) каквито и да е разногласия между родители и учители относно виновността на ученика, приема се, че е в реда на нещата към училищното наказание да се притури и това на родителя. Все пак българин е измислил поговорката: “Бий дупенце, да не биеш дупище!“.

В самоковския училищен правилник (1864) се подчертава, че

боят е разрешен, но в определена мяра и след изчерпване на другите аргументи

„Биенето с пръчка трябва да се употребява само след дълги съвети и изобличения. Учителят, който наказва с пръчка, трябва да управлява гнева си, да не би да удари виноватия на лошо място и да не му изрече някои неприлични думи."

Как да не се възхитиш на тази деликатност, а? Бой, ама такъв, че да не увредиш човека. И внимаваш с думите, за да не ги чуеш после от детската уста.

В шуменското училище (1860) законотворците са съвсем точни и конкретни като наказания: бой с "пръчки по гърба" - от 4 до 30 удара, в зависимост от степента на прегрешението. Явно шуменските просветни деятели са по-строги от всички други, защото към познатите вече нелеки изпитания за виновните пакостници са сложили и такива, които биха стреснали и възрастния –

лишаване от храна за цял ден например

Тук е мястото да напомним, че властта на учителя се е простирала много по-далеч от класните стаи и училищния двор, т.е. ученикът можел да си докара „черни точки“ и в друго време и място, освен в училището и в учебните часове. Според правилниците, запазени и днес като документ, освен основното си задължение – да посещават редовно учебните занимания, питомците на класните и взаимните училища са били натоварени и с допълнителни обществени очаквания. Те трябвало да се отнасят почтително към учителите си, но и към всички останали възрастни хора, да бъдат кротки и "благочинни" в училище, но и в общественото пространство. (Няма да припомням как хаджи Генчо на Каравелов

дръпвал ушите на учениците си

всеки път, като ги виждал да играят на орехи на улицата – ей тъй, защото няма начин да не са виновни за нещо...). От тях се очаквало не само да присъстват на общите молитви в училище, но и да бъдат на празничните църковни служби в своето село или град. Ако учителят сметнел за необходимо, учениците били привиквани да помогнат в някаква обществена, общоградска или общоселска работа, няма значение дали е почивен ден, или ваканция. Учениците пеели в църква, прислужвали в църква, вземали участие при всяко обществено събитие – например посрещане и изпращане на видни гости или длъжностни лица, сватби и погребения. Ученикът можел да бъде повикан и използван и за домашна работа на учителя. „Строго се запретява на учениците - пише в дисциплинарния правилник на габровското училище за 1873 г. - да държат у себе си каквото и да е оръжие, барут и други опасни предмети; тъй също им се забранява да ходят по къра и да гърмят." Този текст би накарал днешните родители да подскочат от местата си, но... да си спомним за какви времена става дума, да отворим отново „Под игото“ с Вазовите описания какво става във всяка къща на малкото подбалканско градче в навечерието на въстанието.

А това как ви се струва: „Не се разрешава на учениците да се събират деня и нощя да правят банди, да пиянствуват и да пеят неприлични на званието им или запретени песни". Плевенските законотворци са се сетили и за още нещо: „Уставът на плевенското училище забранява на тамошните ученици да имат "сношение с деца вънкашни, развратни и безделни". И още нещо: "Всяка лъжа, клевета, псувание или каквото и да е нападение на един ученик към друг са подчинени под наказание“. Прави или не чак толкова прави са били някогашните възрожденски учители, все уважавани и тачени и досега наши книжовници, просветители, писатели и учебникари, умотворили тези училищни правилници?
Аз не се наемам да отговоря на този въпрос, не и в светлината на днешния ден, в който една възрастна учителка влиза с насинено око в класната стая.

Петя АЛЕКСАНДРОВА