Трагичните любови на Димчо Дебелянов

Зла съдба погубва на млади години в разцвета на творческата им активност плеяда български поети, сред които и най-нежният лирик в нашата литература Димчо Дебелянов. Тази година се навършва век от неговата гибел на фронта на Първата световна война, в която той участва като поручик доброволец и загива, преди да е навършил 30 години.

В краткия си житейски път Дебелянов е обречен на трудно съществуване и на несподелена и нещастна любов с жените, които вдъхновяват прекрасната му интимна лирика. На 27 години той се влюбва в 21-годишната чаровна и талантлива актриса Маня Цачева. Той вече е изявен и известен творец, по чиито стихове се захласват много девойки. Поезията му докоснала и сърцето на Маня, с която той се запознава чрез брат й, известния оперен певец Иван Цачев. Двамата влюбени често правели дълги разходки и водели интелектуални разговори на места, далеч от погледите на софийските клюкари, за да не се навреди на доброто име на начинаещата актриса. Те трябвало да се крият и от родителите на Маня, които смятали талантливия поет за пройдоха. Отношенията между поета и актрисата стигнали до крах, когато Маня споделила пред сестрата на Дебелянов, че иска да се венчае за него. „Не е тая работа за мене…“, казал поетът. Когато двама души се обичат, не трябва да се оковават във веригите на брака, плътта и раждането на деца, отсякъл той. А родителите на Маня побързали да сложат край на увлечението й, като я изпратили да учи театрално изкуство в Германия.

След краха на тази връзка Димчо дави мъката си в алкохол и разсъждения, в които стига до извода, че природата му го тласка преди всичко към романтични увлечения и „любов на духа“. Затова и не търси естествените плътските наслади от любимите си жени, които са вдъхновение за творчеството му, а сексуалния си нагон задоволява с платената любов на жриците на най-старата професия.
Най-продължителната романтична връзка на поета, която съпътства някои от другите му по-кратки увлечения, продължила 13 години. Обект на чувствата му била девойката с „гълъбовите очи“ от Ихтиман Иванка Дерменджиева. Тази любов може да се нарече епистоларна, защото се поддържа главно с писма и през всичките тези години двамата се срещат по-малко от 13 пъти. Иванка привлича поета със стройната си моминска фигура, любовта си към литературата и разбирането на неговата поезия. Тя е още ученичка, когото той й се врича в любов. Разбрали за общуването на дъщеря им с поет бохем, родителите й я изпращат да учи в Швейцария, но пак не могли да я откъснат от него. След завръщането си в България Иванка става учителка. С Димчо продължават да поддържат отношения от разстояние, защото „моралистите“ в Ихтиман и София смятали за неморални срещите на младата даскалица с мъж, който не е неин официален годеник. Тази странна любовна връзка подхранва Дебелянов с вдъхновение за стихове и писма с атмосфера на радост, любовен възторг към Иванка и скръб от неразрешената от родители и общество любов. Поетът пише на лиричната си героиня до последните си дни на фронта, като я нарича „слънце на моята пролет“ и възпява нейните духовни и физически прелести.

Следващите две любови на поета завършват трагично. От романтичната му тригодишна връзка с красавицата Мара Василева в българската литература остава прекрасната любовна елегия „Аз искам да те помня все така“. Приятели на поета смятат, че Мара, в която той се влюбил от пръв поглед, е най-силната му любов. Още на първата среща Мара взривява от емоции чувствителното сърце на твореца. Това наистина било любов от пръв поглед, но писма между двамата за съжаление не са запазени. Вероятно Дебелянов е унищожил тази кореспонденция, след като ухажваната от много кавалери кокетка по погрешка му изпратила писмо и своя снимка, предназначени за друг почитател. Внезапно Мара се разболява от неизлечима скоротечна туберкулоза. Димчо забравя обидата и се озова до смъртния й одър, прегръща я и тежко ридае. Тогава написва шедьовъра “Аз искам да те помня все така”, който е водеща творба в цикъла “Елегии”.

Трагична е любовта на Димчо и към дъщерята на полковник Елена Петрунова, преводачка от френски език. В тази черноока къдрокоска поетът безпаметно се влюбва още при първата им среща в центъра на София. Чувствата му се разгарят, когато той става квартирант в къщата на баща й. Но в една лятна вечер през 1911 г. полковникът застрелва любимата си дъщеря, а след това и себе си. Злите езици говорят, че драмата е предизвикана от непозволената страст, която родителят изпитвал към дъщеря си. На тази Димчова любима е посветен сонетът “Ела и дай ми свойта радост ясна”, в който началните букви на всеки стих образуват акростих “Елена Петрунова”. На нея той посвещава и превода си на еротичния френски роман “Афродита” от Пиер Луис. Дебелянов знаел руски, френски и английски и е запомнен не само с поезията си, а и с брилянтните си преводи на Бодлер, Шекспир и други световноизвестни автори.

През целия си живот нежният лирик е обречен да обича безнадеждно, да страда от любов и за любов, да преживява бохемски с оскъдни средства в компанията на изкушени от алкохола писатели и художници. Но житейските си трудности, душевните си рани и разочарования той гениално превръща в шедьоври, пред които времето е безсилно.