Как Гошо Кръста проникна в дома на Тодор Живков  

Още приживе е написана студия за малкия човек, когото всички в Плевен помнят като Гошо Кръста. „Аз ли съм луд?“ е книгата на неговия адаш Георги Доцев, в която се описват преживяванията на Гошо от Плевен.

Дългите години работа като почти професионален участник в погребалните процесии му дава прякора Кръста. Той с възмущение захвърлял жалките стотинки, подмятани му от опечалените като на просяк, защото усещал фалша на подобен жест. Когато погребването на умрелите започнало да се модернизира, покойниците били извозвани с автобуси. Така приключила кариерата на Гошо като кръстоносец. Опитал да си намери работа, но всичко завършвало с неуспех.

И тогава за миг късметът на малкия човек проработил, но впоследствие точно това се превръща и в най-голямото му житейско проклятие.

От празничния деветосептемврийски тираж през 1970 г. Гошо печели над 10 000 лева, които били много пари за онова време. Той така и не видял нищо от тях – роднините му ги взели с измама и той останал на улицата. За да е пълно проклятието, през 1983 г. официално е обявен за луд и изпратен в Дома за мъже с душевни недъзи в село Драгаш войвода.

През една зимна нощ, докато всички спели, надзирателите нахлули в спалнята му и започнали да го бият с дървета.

Потънал в кръв, го затворили в банята и го полели с ледена вода, за да замръзне. С огромно усилие той, счупвайки прозореца, се измъкнал и увит в чаршаф, отишъл пеш до Никопол. Там го приютили и така спасили живота му.

Макар да е бил изписан от лудницата, за Гошо не настъпили по-добри дни, никой не го искал, над него непрекъснато издевателствали всякакви хора.

После започва неговата трудова биография на служител в „Чистота“ – от 1968 до 1983 г., и както той самият казвал, „Тъй си вършех работата, че съм получавал похвали не от кого да е, а и от кметовете Любен Начев и Андрей Романов“.

Назначаването му в „Чистота“ е плод на една легендарна история, свързана с посещението му в дома на Тодор Живков.

Качил се на влака Гошо и право в София. Отишъл в ЦК, оттам го изхвърлили, попитал за дома на Живков, но като се озовал пред портите, получил от пазачите същото отношение. Но охраната от УБО не знаели с каква невероятна личност си имат работа. Заради неговата изобретателност по-късно биват уволнени осем души от тях. Гошо забелязал как сутрин една боклукчийска кола изнася пълния контейнер от дома на държавния глава и внася празен. Той издебнал момента на тая размяна и пъргаво се вмъкнал в празната кофа.

Така бил „внесен“ в двора на Живков и след като вдигнал капака и се убедил, че вече няма никого, малкият човек се отправил към къщата на генералния секретар. Никъде не открил Тодор Живков (той бил извън страната) и само в кухнята видял една жена да приготвя закуска.

„Другарко – рекъл Гошо, – що го няма Тодор Живков? Всички стаи обиколих... Стъписала се жената, огледала незнайния гост от глава до пети и отвърнала: „Аз съм жена му, а той е на официално посещение в Германия при Ерих Хонекер... А вие кой сте?“.

Гошо веднага усетил, че пред него стои добър човек и на един дъх изпял всичко.

Мара Малеева разбрала с какъв човек си има работа и го поканила на закуска. На тази трапеза за първи път имало истински човек от народа, пише Доцев.

Едничкото му желание и молба били да му намерят работа, за да си изкарва с труд прехраната. Мара Малеева се обадила по специален телефон, който я свързал директно с кмета на Плевен – Пенко Герганов, и му наредила веднага да намери работа за своя съгражданин, наричан от всички Гошо Кръста. После изпратила по живо по здраво своя неочакван гост, като сложила в торбата му „за из път“ още храна и специален номер на телефон – да ѝ се обади при нужда.

За него метенето не било само трудово задължение – той го издигнал в ранг на висш обществен дълг. В продължение на 15 години Гошо е един от символите на чистотата в града. В него усещал призвание, което поддържало духа и самочувствието му. Той никога не отказвал извънредна смяна, а по време на едно от наводненията на Плевен работният му ден продължавал и по 15-16 часа.

В навечерието на 100-годишнината на Плевенската епопея бил награден с преходно знаме, юбилеен медал и цели 35 лева.

За „органите“ обаче той си останал опасна личност, която трябва да скрият по време на национални празници, за да не смути тържествената атмосфера. Най-вероятно не създали и легендата за неговото несметно богатство, което държал в банка.

Но отношението му към парите е също като при децата. Така както всяко дете пуска в касичката си подарените стотинки, така и Гошо всеки ден носел в ДСК това, което припечелвал от дарения или труд. В банката не искали да му ги приемат, защото често пъти това били дребни монети, и това го накарало да отиде чак до управителя на ДСК и да го попита: „Това български пари ли са? Защо не ги приемат в банката?“. Така управителят пише специално писмо, чрез което на Гошо Кръста му се разрешава да внася и съвсем дребни монети.