Дечко Узунов излага портрет на хубавата Ина редом с „Герника“ на Пикасо в Париж  

Дечко Узунов е един от най-големите майстори на съвременната българска живопис. Той е още илюстратор, театрален художник, стенописец, педагог. Роден е на 22 февруари 1899 г. в Казанлък.

Артистичната натура на Узунов привижда голите модели в мъглявината на миналото. Казва, че през ключалката на времето надзърта в интимността на тези сенки, които някога са обладавали прелестите на плътта. Дори във възрастта на старец има виталността да почувства и пресътвори седефените плавни гърбове, меките релефи на женското тяло. Сам се шегува, като казва: „Правя го, защото жените ми се разкриват.“

„Вечната жена като идеал в изкуството, а пък и като обект в живота никога не напуска въображението на големите художници. Бай Дечко казваше, че след рисуването най-много обича поезията и хубавите жени, и додаваше: „Много хубави ги имаме ние, българите. Красиви. Жизнени. С достойнство.“ Това пише за него изкуствоведката Бисера Йосифова.

След Освобождението интелектуалният елит израства бавно. А с идването на комунистическата власт през 1945 г. е смачкан и прогонен. Левият юмрук се стоварва върху цвета на нацията. Включително върху една изключителна жена и учен – Евдокия Петева-Филова, български етнограф от европейски мащаб и съпруга на министър-председателя Богдан Филов. Защитила докторат по история на изкуството във Вюрцбург, специализирала в Мюнхен и Париж, след 9 септември Евдокия не се вписва в „културата на каскета“. След разстрела на съпруга ѝ Богдан Филов е изселена от София. А приносът ѝ към етнографията е забравен.

Дечко Узунов рисува Евдокия и моли властта да я върне в София. Тя не само е изселена от столицата, разделена е и от родителите си, които също са изгонени от града и на които отказват информация къде е дъщеря им. Първоначално тя е принудена да живее в мизерия в Дулово, Русе, Ловеч, Самоков. Комунистическият режим ѝ забранява да работи. Издържа се трудно с уроци по немски и френски. Когато вече е възрастна и болна, известни художници и скулптори пишат до Софийския градски съд с молба да бъде върната в София. Сред тях е и проф. Дечко Узунов. Той е работил с Петева като художник в Етнографския музей.

Уникален творец, Дечко Узунов излага в Париж портрета на своята хубава племенница Ина редом с „Герника“ на Пикасо. Бай Дечко пуши серт френски папироси с кехлибарено цигаре. И разказва пред почитатели за голото женско тяло. Тъкмо се е върнал от Далечния изток и може би е повлиян от еротичната акварелност на традиционната китайска живопис. Казва обаче: „Може да е японско и китайско да е – с подобна чувствителност. Ала моите голи тела са целомъдрени. Много са такива… неземни. Не са от натура. Спомен са. Много съм рисувал голи тела в Академията, но тук вече се освобождавам от някои работи“.

На Световното изложение в Париж през 1937 г. Дечко Узунов е удостоен с диплом и добива европейско признание благодарение на един женски образ – именно портрета на хубавата Ина (далечна родственица на художника). Днес това платно е в Софийската градска галерия. Тогава той е представен редом с Пабло Пикасо и прочутата му творба „Герника“. Хуан Миро пък излага серията си испански „кървави“ пейзажи.

От края на 60-те години на миналия век, та до самата си кончина през 1986 г. Дечко Узунов неспирно работи върху образи на моми, невести, ликове на българки в национални носии, независимо как ги назовава – плодородие, майчинство или ритуал. Той създава своя иконография на образа на българката и го извежда до запазен пластически знак.

Когато го питат защо предпочита женския образ, Дечко Узунов отговаря: „Жената ми позволява, рисувайки я, да рисувам всъщност нежността, красотата... Обичам да рисувам жената майка... Ако погледнем в историята на живописта, мадоните са само претекст... Вдъхновението на твореца всъщност идва от майчинството.“

Бай Дечко беше изрисувал себе си като пророк. Говореше се, че има нещо леонардовско в автопортрета му, ала в житейски план си бе все същият епикуреец.

Обаятелен и артистичен дори на преклонна възраст, той не е лишен от женско внимание. За артист като него старостта е нещо относително и той има самосъзнание за това, изричайки „за миналото съм стар, а за бъдещето съм млад“.

Дори когато коментира великите образци на изкуството, живописецът се връща към живите обекти на вдъхновението. Говорейки за Атина Палада, изваяна от Фидий, той прозира в нея образа на съвременната гъркиня, с очи „бадемлии, нали знаете какви, черни, лъскави, като на сегашните атинянки... с хубава матовобяла кожа“. Често говори с възхита за Тинторето и прочутата му картина „Сузана в банята“ , като за „хубавата светла жена“, която е позирала на майстора.

Дечко Узунов, художникът, който възпя образа на жената, бе по детски непосредствен и чист в живота. Той познаваше само една страна в изкуството – нравствената, и казваше: „Когато говоря за любов, аз включвам и преклонението, и чистотата, с която пристъпваш към работата си“.