Спомени от соца: Игрите на децата, когато нямаше таблети  

Днес децата почти не излизат от къщи и си играят с айфон или таблет. А през 70-те и 80-те и дори 90-те години на миналия век какви игри имаше само. Те се играеха на открито и изискваха много въображение и майсторлък. Да си ги припомним.

Играта на фунийки беше предимно за момчета. Имахме арсенали от импровизирани пушки с най-различни „патрондаши”. Играчите се разделят на два отбора и си устройват минивойна.

В играта на ръбче могат да се покажат умения за точност и сила. Децата се разделят на два отбора и заемат срещуположните тротоари.Използва се по-голяма топка. Тя се хвърля от единия тротоар към ръба на бордюра на отсрещния. Ако топката се удари в ръбчето, тя се връща и отборът получава 20 точки. Стражари и апаши беше гоненица, но с по-сложни правила, със стратегия и хитрости. От всички деца се избира едно, което да брои до 10. Другите оставят произволен предмет. След това преброилият до 10 оглежда оставените предмети и решава кои да са апаши, а кои – стражари. Стражарите броят до десет, а апашите се крият. След това апашите биват търсени и като ги намерят, се гонят. Когато ги хванат, казват: “Стражарска марка бум печат, от днеска ставаш мой събрат”. И така той става стражар. Когато ги хванат, започват да ги измъчват, гъделичкайки ги. Апашите пък си измислят истинска и фалшива парола. Те трябва да кажат на стражарите истинската парола, когато се налага.

В Сляпа баба един от играчите, определен първоначално обикновено чрез броилка, става Сляпа баба – завързват му се очите и останалите започват да обикалят около него и да го дразнят с викове, докато той се опитва да хване някого от тях и да го задържи. В този момент играта свършва и започва наново, като заловеният става новата Сляпа баба.
Развален телефон съвсем не бе тиха игра. Децата сядат едно до друга в редичка и първото казва някаква дума на ухото на седящия до него. Той на свой ред прошепва какво е чул на следващия. И така - до последното дете, което трябва да каже думата на глас. И в този момент тишината изчезва, заменена от бурен смях. Колкото повече са участниците, толкова по-голямо е объркването. Ако думата, която е казана от първото (в редицата) дете, не е вярна, то отива последно и така се редуват.

Ех, какви щастливи времена бяха. Разбира се, имаше десетки други неща, на които играехме и винаги бяхме навън. А днес децата живеят във виртуална реалност.