Режисьорът Иван Войновски: Георги Стойчев беше страшен бохем, падаше си по тънката част

Имаше по соцвремето едно ярко публицистично предаване и когато го излъчваха вечер, хората бързаха да не го пропуснат, сякаш е филмов сериал. Направи го журналистът Георги Стойчев. В предаването нямаше поклони към управляващите, нямаше недомлъвки.

Срещу водещия Стойчев сядаха министри, ръководители на предприятия, лаборатории, учреждения. Трябваше да отговарят на “разпита” не само на водещия, но и на потърпевши хора, дошли в студиото да си търсят правата. Хората питаха по “горещите линии” за заводския хляб, за млякото, мебелите, месото, за панелките с техните вечни дефекти, за постоянния дефицит на битови вещи. Това беше невиждана и нечувана дързост по времето на тоталитаризма.

Днес едва ли ще се намери така подготвен журналист като Георги Стойчев, който да притисне с факти отговорните. И да има последствия за виновните. Наказваха ги от най-високо място. 

Все едно днес да поканиш в студиото собствениците на язовири,

да ги питаш как така съсипахте къщите на невинните хора, тяхната покъщнина, живота им. А не да показват на телевизионния екран плачещите потърпевши от наводненията.

- Говорим с Иван Войновски, бивш главен режисьор на националната ни телевизия, за Георги Стойчев, с когото бяха първи приятели.
- Хората и днес помнят “Гражданска трибуна”. Това предаване тогава взриви държавата. Министри отговаряха по горещите теми и после си тръгваха “бледи”. Защото срещу тях стоеше един изключително ерудиран и подготвен журналист, който знаеше кои са наболелите въпроси за хората, а хъсът му за истината бе двигател за неговата смелост. Основен негов помощник беше една изключително умна, способна и организирана жена – Горка Маркова. Редакторските идеи тя винаги обсъждаше със Стойчев, за да се роди оригиналът.

- Дружбата ти със Стойчев датира още от детските ви години?
- Бяхме трети-четвърти клас, когато се запознахме и станахме неразделни приятели. Заедно ходехме и в Двореца на пионерите, в драмсъстава. Там бяха и Ванча Дойчева и Добри Манев, дето отдавна живее в Париж. Към Стойчев всички се отнасяха с уважение. 

Ама и му завиждаха – защото го избраха от драмсъстава на Пионерския дворец да играе ролята на Льона - братчето на Ленин, на сцената на Народния театър в пиесата “Семейство”. Да играеш на тази възраст в Народния беше събитие, нещо уникално. Стойчев имаше разнороден талант. 

Когато стана журналист във в. „Народна младеж”, репортажите му бяха гвоздеят на броя. Все него пращаха в провинцията да се справя с местните “феодали”. В махалата ни от улица “Пиротска” бяха още Иван Славков, Жоро Кинов, който отиде в морското училище във Варна, бяхме голяма компания. Славков завърши инженерство, отиде на работа първо в “Труд”. Там станаха първи приятели с друг голям ерудит и бохем Христо Цачев. Георги Стойчев работеше в “Народна младеж”. После Славков се премести на работа в телевизията и скоро там се озоваха и Георги Стойчев, и Христо Цачев, Сашо Бешков, Марко Семов, Димитър Езекиев, Величко Скорчев, Васил Марков, Петко Димитров – все плеяда високо ерудирани и можещи журналисти. Като добавим, че там вече работеха журналисти като Тома Томов, Николай Конакчиев, Николай Колев-Мичмана, Людмил Неделчев, Никола Ексеров. Един ден Гошо Стойчев ме търси спешно долу в “Монтажа”. Качвам се при него в кабинета, там бе и Горка Маркова. “Изпращаме те спешно в Москва. Да направиш десет документални филми за видни интелектуалци.” Не приемаше възражения. Аз и нямах, защото те ми предлагаха все едно да вляза

в пещерата на Аладин

Там - пълно със съкровища! Да се докосна до световни имена – Булат Окуджава, Мая Плисецкая, Андрей Лихачов, Бондарчук, Висоцки... трябва да си луд да не тръгнеш веднага. В Москва останахме 20 дни, но се върнахме не с 10, а с двайсет филма.
Като ме посрещна и разбра за “подвига ми”, Георги Стойчев ликуваше.

Монтирахме филмите, повикахме шефа Иван Славков да ги гледа.

Влиза Славков, а Георги изкоментира: “Добре че си само ти тук, а не е целият Комитет за култура да ни дава оценка и мнение за филмите“. Цели 6 часа гледаха “сериала”. Подробности няма да разказвам. Накрая Иван замълча и след малка пауза изрече: “Е, Войновски, сега ти черпиш, защото за това, което видях, те награждавам с бутилка уиски”. Стойчев обаче взе бутилката от Иван, обърна се към мен и ми казва: 

“Това уиски не е само за теб, защото аз съм главният редактор на тази редакция, която е имала идеята да те изпрати на снимки...” Настана веселие и празнувахме до сутринта.

На следващата година пристигна у нас Театърът на “Таганка”. Хората се биеха за билети. След премиерата в Клуба на актьора в Народния театър при Антикаджиев беше като кошер. Всички от Таганка бяха там. А бате Любо Левчев стоеше като централен стълб. Сияеше! Бяха големи приятели и с Висоцки, и с Любимов.

В един момент Антиката му казва: “Намери веднага кола. Висоцки ще ни пее. Трябва да се отиде до хотела и да се вземе китарата”. Тръгнах аз с Висоцки до хотела. А по пътя той вика: “Аз те познавам, ти беше, който ме снима миналата година в Москва”. Позна ме човекът, и името ми помнеше. Разказах после на Гошо Стойчев за историята и той - ами така се става прочут. Същата вечер в Клуба на актьора всички бяха по на три чаши водка и пееха заедно с Висоцки. Само аз трезвеник, че трябва да возя после Висоцки до летището.

- Георги Стойчев беше женен за актрисата Людмила Захариева?
- Тя имаше невероятно чувство за хумор и двамата с Гошо много си пасваха.

Помня, когато му се роди първият син от Людмила, кръсти го Георги. За него Георги Победоносец беше нещо като знаме. Нещо, в което той вярваше много и като дойдеше Гергьовден, правеше такива празници, такива софри, че да не можеш никога да забравиш Гергьовден. Та, като се роди първият му син, Георги ме напи с мастика. Дотогава не бях пил мастика. Умрях! Ама то не свърши черпнята първия ден, ами продължи и втори, и трети. Три дни не знаех къде съм... Но самият Георги много издържаше на пиене. Така отпразнувахме първия му син, Георги Стойчев, който днес е между най-видните ни адвокати. Взел ме е при него като пенсионер “на отглеждане”, има ми доверие, дава ми задачи. Да добавя, че няколко години след Георги се роди и вторият син на Стойчев, кръстиха го Светослав. 

Помня, Людмила го държи, току-що изкъпан, и говори: “Иване, гледай го бе, гледай, също като брат си Георги е! Тоя твой приятел, като се е засилил, си мисли, че ще се обзаведе с цял отбор. Да, ама не! Не е познал. Аз съм майка и най-добре знам как се гледат деца. Ще пораснат, ще ги изуча, дай боже, един ден и внуци ще гледам. Ама дотогава искам и на сцената да поиграя, да се върна към професията си!”. И се разсмя със своя плътен глас. 

Милата Людмила, наскоро и тя си отиде, а беше истинско слънце. Винаги в настроение, усмивката й свети, очите й синьо искрящи...
Помня как често я поднасях в присъствието на мъжа й: “Люси, Люси, как ли се оправяш с две малки и с едно голямо дете”, визирайки неразделния си приятел Георги Стойчев. 


Савка ЧОЛАКОВА