Подарихме на Живков казанче за ракия в Трявна

Повечето от стоте села в Тревненския Балкан, към които спада и моето родно село Рачовци, са създадени от бягащите от турските мъчения и жестокости хора от Търновския край. Първите заселници, идващи след тях, и техните наследници освен дворното място за къща си осигурявали още един-два декара земя до него.

Ограждали я с каменни огради и създавали овощна градина. Засаждали в нея сливови, ябълкови, черешови и други дървета. Скоро те започнали да дават плодове.

Повечето семейства се снабдили с казани и започнали да произвеждат ракия. Всеки добър стопанин имал едно буре с отлежала и едно буре с прясна ракия. Варенето на ракия продължило и по-късно. Някогашните мъже пиеха ракия от шишето с цивка.

След 1944 г. започна подготовката на селата за електрификация. Всички казани бяха конфискувани за направата на електропроводници. Варенето на ракия бе преустановено. Дърветата продължаваха да дават плодове. Трудолюбивите и изобретателни балканджии в повечето села не оставяха плодовете да се похабят.

При конфискацията на казаните тогавашният „Винпром“ беше успял да задържи и съхрани част от тях. След 1960 г. започнаха да се появяват най-напред в по-големите села, а след това и в малките. Нашето село също се снабди с един, макар и малък, осемдесетлитров казан. Веднага го монтирахме. Пуснахме маркучи с вода от близката чешма. Избраха ме за отговорник на казана. Всички семейства от селото събираха сливи и произвеждаха ракия за домашни нужди. Таксата за произведената ракия беше доста голяма. За един сварен казан се плащаше около 30 лева, което беше непосилно за бедните балканджии, ако платят всички сварени казани.

През 1974 г. на посещение в Трявна идва Тодор Живков. Ръководството на града му подарява малко казанче за ракия, изработено от тревненския майстор Марко Бакърджиев. Получавайки казанчето, Живков задава въпрос: „Как е при вас, как се плаща? При нас 3 казана сваряваме, един плащаме". Отговорът на ръководителите на града е: „И при нас е долу-горе същото". Изхождайки от горното, аз често повтарях на моите съселяни в кръга на шегата да събират повече сливи, за да им излезе ракията по-евтина.

Всяко семейство вареше по няколко пъти ракия. Лъжи и кражби нямаше. Хората се уважаваха и си помагаха. Отчитаха се редовно след сваряване на ракията, а парите се внасяха във „Винпром“. След 1989 г. настъпи промяна у хората. Явиха се злосторници и крадци. Няколко пъти крадяха капака на казана, а след това и казана, като го изтръгнаха от огнището. Купихме нов казан. Откраднаха и него. Това беше краят на моето родно село. Сега в селото няма хора. Сливи не се събират и ракия не се произвежда. Подобна е и съдбата на повечето села в Тревненския Балкан.
 
Пенчо Георгиев Пенчев, Трявна