Манифестацията беше празник за нас

Манифестациите от времето на моето детство имаха особено присъствие в детския ми свят. Те бяха празници. 

Месец преди събитието започвахме да се готвим за нея, като часовете по физическо се превръщаха в "строева подготовка". Учителят ни строяваше в редици и колони "на една ръка разстояние" и тълпата от бели тениски и черни шорти се понасяше по училищното игрище. Правехме обиколка след обиколка, но все не успявахме да достигнем желаната от физкултурника хармония. Това го ядосваше и той все по-гневно крещеше: "Левии, левии, раз, два, триии...". Понякога класният ръководител решаваше класът да мине на манифестацията с някой специално подготвен номер, заради който, освен маршируването по физическо, се налагаше да идваме всеки следобед в училище за допълнителни маршировки.

Накрая, на "генералната репетиция",  всички класове се събирахме заедно, за да оттренираме общото маршируване.
Строявахме се извън двора на училището, отпред се нареждаше духовата музика или пускаха само момчето с тъпана да отмерва крачката. Най-трудно беше на завоите, когато трябваше да се извъртим "с дясното рамо напред", без да нарушаваме подредеността на строя. Докато първият от редицата тъпчеше на едно място, останалите съразмерно уголемяваха крачката, а последният беше принуден да се разкрачва като щъркел, за да не изостане.

Вечерта преди самата манифестация майка ми изглаждаше бялата ми риза и синия панталон, баща ми удряше една вакса на черните ми парадни обувки, така че можех да се огледам в тях.
 
 
Панайот Славчев, Русе