Как се сдобих с първия си ръчен часовник „Чайка”

Всяка година с наближаването на някой празник си спомням една незабравима сутрин. Родителите ми бяха занаятчии. Татко беше хлебар, а мама беше дамска шивачка с отлична репутация. Двамата се трудеха денонощно, за да ни възпитат и изучат и да ги зарадваме с добри професии. Кака мечтаеше да стане художник, а аз – учителка или лекар. С много старание и упоритост сестра ми успя да стане студентка в специалност „Графика” в университета в Търново. Аз учех в гимназията. Татко работеше до късно вечер в хлебозавода, а мама шиеше рокли вкъщи, защото беше трудоустроена по болест. В почивните дни ѝ помагах, зачиствах  на ръка роклите, шиех копчета, илици, подгъвах подгъви.

В една предпразнична нощ осъмнахме да шием тоалети на най-изисканите клиентки на майка – учителки, лекарки, адвокатки и аптекарки. Помагах на майка и тайничко си мечтаех за ръчно часовниче. Вече бях в 9. клас, а най-голямата тройкаджийка се перчеше с ръчния си часовник. Съмна се най-после и аз си приготвих чантата за училище. Майка ми донесе закуската и усмихнато ми подаде красива продълговата картонена кутийка: „Вземи, Славче, това е награда за труда ти в тази натоварена с работа нощ. Благодаря ти, чедо, за помощта”.

Отворих с учудване кутийката и каква беше изненадата ми, когато видях малко ръчно часовниче, което блестеше като златно. Беше марка „Чайка”. Хвърлих се на врата на майка ми от радост. Казах ѝ: „Обещавам ти, майчице, че винаги ще ти помагам в работата”.

Минаха много години оттогава. Майка и татко отдавна са в отвъдното. Аз вече съм в напреднала възраст, но моят часовник „Чайка” продължава да стои на нощното ми шкафче и никога няма да престане да топли сърцето ми като най-ценна реликва от моето незабравимо детство. Най-скъпата вещ, която съм получила на този свят.
Благодаря на Бога, че съм дъщеря на такива родители, които ме научиха, че само с труд човек може да постигне мечтите си.
 

Станислава Ст. Митева, с. Посабина, Търговищко