Берковските жени люпели копринените буби в... пазвите си

Според повечето изследователи, пренасянето на копринената буба в българските земи е станало през Втората българска държава. В много писмени извори, особено след 17 в., се говори за черничеви дървета и отглеждане на копринени буби, за търговия с коприна, за качествата на българската коприна и др. 

Докъм края на 18 в. бубарството се развива главно в Одринско, Хасковско, Преспанско и Битолско, а след това и в някои области на Северна България. Така през 19 в. се очертават няколко големи бубарски района. Първият е по средното и долното течение на реките Марица, Струма и Вардар, а вторият обхваща предпланинската област на север от Централна Стара планина и продължава в Северозападна България.

За разцвета на бубарството и копринарството се смята периодът между 30-те и 70-те години на 19 в. Тогава в Берковица и околните села са се добивали около 100 000 оки пашкули
В книгата си “Градиво за миналото на Берковица” Велислав Кацаров посочва: През 1867 г. занаятчии са участвали в Мостреното изложение 

в Париж - Франция, берковските пашкули 
били отличени от комисията при Изложението

С писмо от 7 януари 1869 г. берковският околийски управител съобщава във Видин, че Берковица е изпратила за изложба в Англия следните занаятчийски произведения: вълнен килим, оцветен китен килим, мешинова и сахтянова кожа, вълнени чорапи, аба, шаяк, жълта и бяла коприна.

В региона се отглеждали копринени буби от бяла (багдадско-одринска) и местна жълта порода. Традиционно това се извършвало в домашна обстановка. За излюпването на бубеното семе използвали топлината на човешкото тяло или го поставяли в затоплена стая.

При първия начин жените обвивали 
определеното за излюпване семе в чиста кърпа и го поставяли в пазвите си;

изваждали го от време на време, разбърквали го и пак го поставяли. Така след около три дни бубите се излюпвали. При този метод обаче се получавали некачествени буби - малки и хилави, и затова в началото на 19 в. започнали да практикуват

втория метод - поставяне на семето в затоплена стая. 

Домашната преработка на пашкули - точенето на коприна (сурова) - се извършвала ръчно. По-големи количества коприна се добивали с помощта на долап. Той представлявал голямо, подобно на чекрък дървено съоръжение, чието колело за намотаване на копринените нишки (около 1,5 м в диаметър) се задвижвало с крак.

Освен сурова коприна, някои домакинства са добивали и т. нар. варена коприна (налима). Тя се получавала чрез преваряване на коприната в пепелява вода (луга). Получената коприна се е използвала за тъкане на различни тъкани: чисто копринено (свилено) платно, копринено платно с основа памук и др.

Към края на 70-те години на 19 в. поради болестта пебрина бубарството запада. Неговото съживяване започва десетина години след Освобождението.