Връзката им става публична тайна, всички го одумват. Докторът - господин Елмазов, знае, но не предприема нищо. Определя техните взаимоотношения като творческа дружба. Близки на поета забелязват, че това е единствената жена, без която не може. За Вазов се носи мълва, че е много надарен и жените виждали голям зор с него.
Съпругата му Атина се ужасява от мисълта за интимност! Е, как тогава да не търси „творческата си дружка”, с която толкова добре се разбират?!
Интересно е как баба Съба, майката на Вазов, пропъжда без колебание неговата жена Атина Болярска, а приема връзката на сина си с омъжената с две деца Евгения Марс. Съществува слух, че Вазов е починал в обятията й, докато са се „разбирали” посвоему, но истината е, че умира по време на обяд, след като му прилошава.
„Всичките ми разкази имат винаги някаква реална основа. Аз въобще не мога да творя от нищо“, откровеничи неведнъж Иван Вазов.
Къде пряко, къде косвено, Патриарха на родната ни реч е оставил данни кой разказ на кого дължи. Но не съвсем. Има няколко разказа, които са истинска тайна, а два са си направо плитко скроени номера и литературна греховност.
За „Коледен дар“ например се знае, че е свързан с „отстранената ми жена“, както сам Вазов нарича Атина Болярска. Малко известно например е, че Атанас Буров е бил съсед на Вазов. Неговата къща е била там, където сега е Военният театър. Срещал се е и е водил поета в „Юнион клуб“, който е бил между къщите им.
„Не можеше да се устои на характера на Вазов“, твърдял банкерът журналист. „Само Невенка Елмазова му устояваше, но... в името на парите!“ Невенка Елмазова е Евгения Марс.
Само веднъж, мимоходом в един разговор, брат му Борис отбелязва: „Коледен дар“ беше идея на Атина...“. Уточнява дори и времето – няколко дни след сватбата на 1 ноември 1890 г.
В текста става дума точно за пари и подаръци, а това определено не е Вазов. Това дори не е идея на Атина. Това е самата Атина Болярска. Този разказ е далеч от почерка на Патриарха, душата в него е друга, това е душата на Атина. Атина доживява до 85-годишна възраст. Самотна и стара, вечно скърбяща, но без да каже нито дума против народния поет...
Единственият фантастичен разказ на Иван Вазов пък е „Последният ден на ХХ век“. Написан е на 31 декември 1899 г. Но е отпечатан чак през 1912 г. във вестник „Мир“. Там Патриарха на родната литература предвижда не просто телевизора, а направо видеостената, плазмата, скайпа. Оставяме настрана пророчеството, сантименталното описание на Витоша с прочутата в цяла Европа „приоблачна гостилница Кръгозор“, до която се стига от Драгалевци със зъбчата железница...
Дори Петър Динеков, Георги Цанев и Пантелей Зарев са непоколебими: „Този фантастичен разказ е изпълнен с наивности“! И затова ще се опитаме да разкрием оная строго охранявана тайна, свързана с познатото ни вече „Не мога да творя от нищо“.
Вазов е земен човек. „У мене няма много фикция“, споделя той с професор Иван Шишманов. И изведнъж ражда изобретение, за каквото повече от половин век след него видни наши изкуствоведи не допускат, че ще бъде някога възможно.
Трябва да уточним още един детайл. Соцреализмът по гьобелсовски модел беше наложил лъжата за съществуваща остра неприязън между Вазов и Стефан Стамболов. Но дори и в онова време всеки любопитен може да прочете например в ХХ том на събраните съчинения на народния поет от 1950 г: „Отношенията ни със Стамболова бяха най-приятелски. Той виждаше в мен поета и ме отличаваше със зачитането си, сам поет...“.
Затова очевидно Стамболов често кани и води със себе си в най-прочутото заведение в София „Юнион клуб“ Иван Вазов. Това място за срещи на политици, дипломати, писатели, художници не е за всеки. Това е уютното място за елита. Вазов ще стане член на клуба чак през 1919 г. Но той е чест гост там, воден кога от Стамболов, кога от Буров, кога от други видни по това време личности.
И ето, една тиха вечер Стамболов започва да забавлява събеседниците си, сред които и Вазов.
„Искам да си имам един фонограф. Така искам да оставя за потомството моите честити и много полезни мисли и чувства в жива реч... Този апарат обаче – казва той – има един недостатък. Че не е снабден с един „бързофотограф“, който да възприема и сетне да възпроизвежда всичките движения и жестове на говорещия. Представете си, че тоя „бързофотограф“ е изнамерен и приложен към фонографа.
Представете си, че аз, честитият български гражданин, стоя и говоря пред него и всичко, което излезе от моите зурлообразни уста – и думите, и гласът, и ударенията, и трептенията, и точките, и запетайките, се отпечатват във фонографа, а пък моята фигурка, хубавата ми главица с лисината като танур на темето, мустачките ми, късото ми вратленце, фракът ми, вратовръзката ми, с една реч цял-целокупен аз, се отпечатвам в бързофонографа... И остава навеки вечно да се гледа и поменува...“
Годината е 1889-а. Изрекъл го пред Вазов и приятели в „Юнион клуб“ Стамболов. После е записал въжделението си и в своя дневник.
В края на XIX век Вазов ще си припомни думите на диктатора мечтател.
Тринадесет години ще се колебае дали да го даде за печат. Стамболов отдавна го няма. Както и другите, присъствали на бленуванията му.
Иван Вазов няма да се опита да фантазира наименованието на фантастичния апарат – видеостена или пък скайп поновому. Ще го нарече просто „фоноскоп“.
Отпечатан в брой 3446 на вестник „Мир“ от 3 януари 1912 г., разказът ще бъде забравен.
Така може и сами да си дадем сметка кой е бил наистина пророкът фантаст от далечната 1889 г.
Евгения Марс със съпруга си д-р Михаил Елмазов
Атина Болярска и Вазов при венчавката си в църквата „Свети Крал“ в началото на ноември 1890 г.
Все още няма коментари