Не щем швейцарско правило, а достойни старини

С леден душ посред студената и дъждовна пролет ни заляха нас, пенсионерите, преди дни от НОИ. Излязоха информации, че увеличението на пенсиите от средата на годината можело да бъде не с 11 процента, както всички знаехме и очаквахме с нетърпение, а с десет. А за нас и един процент е важен. Пак искаха да се изгаврят с възрастните хора.

Цитират се понятия като среден осигурителен доход и средногодишен хармонизиран индекс на потребителските цени – неща, които са абсолютно неясни за обикновения човек, а още повече пък пенсионер. Посочени са и някакви проценти, но и те не говорят нищо на броящите стотинките си пред щандовете в магазините възрастни хора. Такива били изискванията на швейцарското правило. За един процент ли и е на тая държава при толкова мизерстващи пенсионери?!

Има нещо трагикомично за хората от третата възраст, чийто живот мина под знака на неслучилия се, изграждащ се комунизъм и бляна по съветската страна. В края на живота си пък сме зависими от швейцарско правило, явно произлизащо от страната, символ на успелия вражески капитализъм. Докато бяхме млади, ни залъгваха с необятните възможности на комунистическото общество, сега пък определят степента на мизерията ни със справедливостта на швейцарското правило. А ние искаме достойни старини.

Тези, които определят процентите, ходят ли по магазините, пазаруват ли, не виждат ли, че животът е непоносимо скъп и труден? Ягодите – плод толкова характерен за нас, е просто недостъпен с цените си от шест-осем лева. Черешите вече дадоха заявка за цени, също непосилни не само за нас, пенсионерите, но и за много от работещите бедни. За агнешкото да не говорим, празниците минаха, но не на всички им беше празнично. Можем само да гадаем какви ценови ужасии ни чакат през идващото лято.

Сигурно има такива, на които им е омръзнало да слушат всекидневно за пенсионерските неволи, но ние също сме хора. Трудихме се през целия си живот и преди, и след промяната. Не носим вина за некадърността и наглостта на българските управленци през последните десетилетия, за които собственото материално благополучие е по-важно от съдбата на народа им.
 
Ваня Несторова, Враца