Проф. Вучков: Актьорите в „Откраднат живот” са кухи и мънкат под носа си  

Гледам нашите телевизионни сериали и откривам колко кухи са повечето актьори в тях. Долавям как те ни занимават например с любовната изповед или със страданието на своя герой, а сърцето им не трепва, защото не са топли творци, а са нещо средно между актьори и манекени. Почти нищо от казаното не се разбира, защото всички го изричат много равно. Редовно мънкат под носа си. А тази монотонност рядко се сменя от неочаквани и неприятни подвиквания. Такова е приказването навсякъде, но например в „Под прикритие” на БНТ, „Столичани в повече” на Би Ти Ви, „Откраднат живот”, „Ние, нашите и вашите” на Нова телевизия.

Аз се чудя как тези изпълнители са взели диплома за висше актьорско образование, след като много ясното, хем естествено, хем изразително, умно степенувано говорене е неразделна, задължителна, дори първостепенна част от тяхната професия. Актьорите търкалят и без това свръхбаналния, убийствено безцветен текст на сценария или като бързат и го смазват, или лениво, с излишни паузи между думите, изреченията. А биха могли да го съживят, като го изпълнят с интонациите си, с мощта на вълненията си. Те много често преиграват, стават фалшиви, щом се опитат да бъдат ярки в изпълненията си. Обикновено са сиви, за разлика от истеричното си представяне в театъра. Аз им препоръчвам да спрат да се интересуват само от себе си, от размера на доходите си и да гледат как играят техните колеги от Франция, Русия, но особено от САЩ. Майсторите от тези страни ни действат с абсолютно всички разнообразни възможности на своя глас, с цялото си тяло. А лицата им са огледало на един много разнообразен и запомнящ се вътрешен живот.

Не зная колко пъти ще се налага да изтъквам, че зрителят не разбира какво казват актьорите от екрана, но и от сцената, когато те нямат безотказно работеща дикция, артикулация; когато имат глътнат, глух, а не достатъчно изнесен глас; когато говорят еднакво с различните партньори, в различни ситуации и без да мислят; когато нямат свое отношение към текста; когато го поднасят като назубрен, а не като техен, импровизиран в момента. Дори актьори с дълъг трудов стаж като Атанас Атанасов и още по-възрастният Стоян Алексиев не са унаследили нищо от майстори например като Иван Кондов и Апостол Карамитев, от техния талант да бъдат много разнообразни и да се преобразяват напълно, когато представят различни герои. А Атанасов и Алексиев непрекъснато ни отблъскват все със сърдитото си лицеизражение. Сякаш са раздразнени, защото не са си доспали или защото са болнави. Ситуациите се сменят, а тяхната физиономия все е сякаш замразена. Не съм видял да се усмихват и да гледат приветливо, макар че са ангажирани за всякакви сценарии. Затова се чудя защо не слизат от екрана. Такива са и много млади изпълнители на действащи лица с драматичен живот. Но те поне нямат опит и обслужват лъжемодерната режисура, която ги приема само като подробности от целия филмов и театрален пейзаж.

Ужасен съм от лошия вкус на редица ограничени българи, но дори и на част от интелигенцията. Той се проявява в неспирното гледане на дълги турски сериали с различни имена на един и същи допотопен, на моменти даже пещерен филм. Смях ме напушва, като наблюдавам как герои на средна възраст все се свиват уплашени като малки деца, докато старият им баща отказва да им разреши нещо, като крещи и ги заплашва, предупреждава ги, че ще ги накаже отново, ако не играят по неговата свирка. Всички турски филмови поредици са убежище за еднакви и нестихващи битови простотии, свирепи сблъсъци на ангели с озверели същества.

Аман от злодейската филмова продукция на САЩ. Много рядко гледаме човешките филмови образци на САЩ, тези, които ни приобщават към големите социални и семейни драми на хората. Притиснати сме от произведения за хем жестоки, хем хладнокръвни убийци. Те се състезават с творения за извратеняци, за психопати от най-различен тип. Зверското отмъщение е водеща цел на много лица от тези филмови ленти.

Филмът „Петдесет нюанса в сиво” на САЩ ни среща с луксозна, красива обстановка в домашна среда, където един хем преуспял милионер, хем нещастен комплексар, фукльо, идиот върти свирепи сексуални игри с крехко, нежно момиче. На свой ред то изтърпява болката от ударите с камшик, от вързаните за крайниците му корабни въжета, защото го обича до полуда, защото дълго възприема изродското в него като нещо оригинално, но накрая го напуска. Този полупорнографски филм на ужасите беше гръмогласно рекламиран в САЩ навярно защото е донесъл огромни финансови печалби от входните билети на откачени зрители.

Много често излъчваните от нашите телевизии индийски филми като „Ритъмът на мечтите” са идиотски, макар че са претъпкани с много шарени, свръхлъскави национални дрехи в богати обстановки. Половината от героите гледат страшно, а другите –уплашено. Поведението на всички тях е малоумно, олигофренско. Те приличат не на живи хора, а на препарирани същества с ту изкуствено усмихнати, ту с озверели лица. Като ги гледам, имам чувството, че влизам в музей за восъчни фигури. Тези индийски творения се излъчват за възрастни, а са за много бавноразвиващи се деца от 2 до 5 години.