Художникът Иван Токаджиев на 63 г.: У нас всяка “мутра” може да прегази изтъкнат професор

Художникът Иван Токаджиев е роден през 1952 г. в Разград. Завършва Художествената академия и работи като главен художник и дизайнер в община Русе. През 1995 г. е избран за изпълнителен директор на БНТ, а през 1996-1997 г. е и неин генерален директор.

През 2001-2005 г. е изпълнителен директор на МСАТ. От 2005 до 2009 г. е заместник-министър на културата. Токаджиев е известен със сценографските си решения на театрални, телевизионни, оперни и балетни постановки в Русенската и Варненската опера, в Музикалния театър в София, Народния театър, Театър „София“ и други театри в страната. А неговата живопис е приковавала вниманието на ценители в Германия, Австрия, Франция, Испания.
Огромен успех имаше и премиерният спектакъл на Държавната опера Пловдив „Човекът от Ла Манча“, който гостува в НДК на 17 октомври. Ролите на Рицаря на печалния образ и на Санчо Панса бяха поверени на Орлин Горанов и на Мариан Бачев. А това представление бе дело освен на режисьорите Евгени Господинов и Борис Панкин и на художниците Иван Токаджиев и Петър Митев. Затова и се срещнахме с художника.

- Г-н Токаджиев, продължавате да сте много активен. Очевидно сте в много добра форма. Така ли е?

- Реално в настоящия период от живота ми, както се казва, опитът горе-долу отговаря на възможностите ми. След това обаче годините ще си кажат своето. Сега пътувам непрекъснато, наистина участвам в постановки из цялата страна, в сферата на театъра, мюзикъла и операта като художник сценограф. След дълги години административна работа можах да си позволя чисто творчество. Опитвам се да бъда далеч от обществено-политическия живот дотолкова, доколкото е възможно. И да наваксам пропуснатото, защото, както и да живеем, никой няма да ни прости ненарисуваните картини. Това са думи на мой известен колега. Изпитвам голямо удовлетворение. Може би се хващам с повече неща, отколкото ми е по силите, но това е. Миналата година съм участвал с труда си в 7 премиери, усетих, че това започна да ми пречи и затова до края на годината ще бъдат само... пет. Сред тях са възстановките на “Палячи” и “Селска чест”, които вече минаха в Пловдив.

- А какво ще кажете за последната премиера в НДК преди седмици?

- Аз пак съм сценограф там, това е моята основна творческа линия в момента.

- Това не ви ли пречи да рисувате всеки ден?

- Рисувам, рисувам. Направих доста изложби, разбира се, в Русе, Виена, Париж, Барселона, в Берлин, но цикълът от тези експозиции беше с цел да проверя дали някой се интересува от моя натюрел днес. Най-много се притеснявах как ще ме приемат в Барселона, защото да продаваш на “краставичар краставици” е сложно, но всичко беше добре прието, пък и беше в къщата музей на Салвадор Дали.

- А-ха, още ли се “правите” на Дали, както ваши приятели се шегуват?

- Е-е, и вие ли! Аз харесвам и почитам не само Дали, а и изобщо сюрреалистите. Защото в една тяхна картина можеш да заложиш много послания.

- А вие какво казвате с вашите картини?

- Много неща. Поне така ми се иска. Например, какво търси човекът. Може би откровението в себе си. А това е един извървян път, както е пътят към... храма, с препятствията, които неизбежно го съпътстват.

- Вие очевидно сте рядка птица, от малкото изключения сред творците, които съчетават административни задължения с творчески успешно... Как и защо?

- Да поемам административни ангажименти за мен не беше да получа права, а да нося повече отговорности. За съжаление, съвременните политици са ме разочаровали най-много с това, че във властта търсят ползите за себе си. Единствено ползи!

- В богатата си биография имате период и на общински съветник в Русе... бяхте ли полезен?

- Надявам се. Много обичам Русе и ходя много често било по работа, било ей така. Държавата в момента обаче се ръководи от ПР агенции, а не от лицето Бойко Борисов и преходния ни президент. Досега винаги съм гласувал, но този път се усъмних, че трябва да го направя. И това е моят личен протест срещу това, което се случва в нашата нещастна държава. Аз съм омерзен от това, че у нас всяка една мутра може да прегази професор със световен научен принос и законът да не я накаже. Това не е моята държава! Аз живея в кръг на интелектуалци и тяхното разочарование е факт.

- Неслучайно обичате да казвате, че е важно не какво, а как се прави. Затова ви питам какво ще кажете за вашия колега, културния министър, или както би казал Радой Ралин, за културата на министъра?

- Не просто колега, Вежди Рашидов ми е съученик, а и състудент в Художествената академия. Категорично не искам да коментирам нищо, свързано с него и изявите му. Не искам да си отварям устата, защото ще кажа неща, които не са лицеприятни.

- А за другите ви интересни колеги Георги Липовански, Ивайло Мирчев, Анри Кулев, с които сте имали възможност да учите и работите, какво не знаем?

- Жожо Липовански е прекрасен човек и художник, нека се знае. Независимо от това, че сме били политически опоненти, нали! Аз членувам и досега в БСП, защото кръвната си група няма как да сменя. Но разочарованието, което имам от политическото ядро на БСП, е толкова голямо, че нямам думи, но пък не мога да притичам към някоя друга партия. Мразя хората, които упражняват тази професия “политическо номадство”. Приятели сме освен с Ивайло Мирчев, професора, и с Христо Харалампиев, ние сме от едно котило, както се казва. Ето за тях мога да говоря с часове, като и за Слави Кокалов, сегашният ректор на Художествената академия, с Божидар Йонов, който също е голяма личност, витален учен и бараба обаче. Интересно съчетание.

- Изкушавам се да ви върна на село. За селото Иваново, което май вече го няма на картата, сещате ли се често?

- Не само се сещам, но посещавам редовно този край, ама село няма. Това, което сега се води селска община Иваново, няма нищо общо с детските ми спомени. Цялото село беше построено от къщи с дялан камък. Изглеждаше като крепост. В същото време хората бяха много странни, доста мистични. Говореха за съкровища, вампири, таласъми, за блуждаещи огньове и милиарди светулки. А ние децата бяхме запленени от всичко това, което вероятно и мен е формирало като човек.

- Кой рисуваше във вашия род?

- Не беше дядо ми, а вуйчо ми, макар че не стана известен като художник. Той обаче беше ученик на нашия гениален художник Илия Петров. А от дядо ми съм наследил обичта към конете. Спомням си, че ме возеше в каручка, впрегнал бяла кобила, много красива. И аз до днес обаче много обичам да рисувам коне. Често го правя.

- Бяхте и шеф на БНТ за кратко. Гледате ли телевизия, вълнувате ли се?

- Само вечер гледам, но след това се чувствам като изпепелен. И това идва и от действията на моята партия БСП, и от тази номенклатура, която доведе нещата дотук. У дома имаме във всяка стая телевизор. Сега съм готов да оставя само радиото. Имам огромен упрек към съвременните медиатори. Те се превърнаха в най-големите манипулатори на дневния ред. Ако не поднесат нещо предъвкано, то сякаш не се е случило.

- Имате може би по родова традиция много добро семейство. Права ли съм?

- Така е, семейството е най-голямата ми ценност. Имам уют и спокойствие. Семейството ми е по-скъпо от боите и четките, от сцената и костюмите. Имам един прекрасен внук на 2 г., син е на дъщеря ми, която се опитва да върви по моя път. Сега засега е дизайнер, но и рисува. Съпругата ми се занимава с така нареченото нематериално културно наследство в момента, в музикалния фолклор, а синът ми е на 18 години и живее с манията да помпа мускули във фитнеса, както и да виси денонощно пред компютъра. Като всички на неговата възраст може би. Да, рисува, но резултатите са мъгляви. Демократично семейство сме.

- Творците винаги имат планове, как е при вас?

- Моите планове вече са краткосрочни. Вижте, в момента бих нарисувал уплашените очички на дечицата в бежанските семейства с техните молитви в надуваемата лодка. Склонен съм да работя по-активно, защото вегетирането и западането на културата у нас не може да продължава повече, няма накъде. Стигнахме до вулгаризъм и голи тела. Повсеместно. Нямам носталгия към миналото, но не е нужно да се правиш на Лоренцо Медичи, за да имаш до себе си Микеланджело, нали!

Елена КОЦЕВА