Радев и шарлатаните – спецоперация на „Дондуков“ 2  

Румен Радев определено се оказа майстор на лепенето на етикети. Преди две години излезе на площада пред президентството с вдигнат юмрук и неговият призив „Мутри, вън“ така досадно лепна върху медийния имидж на ГЕРБ, че ето вече толкова месеци по-късно Бойко Борисов прави всякакви маневри, за да излезе от това клеймо, но все още не му се получава докрай.

Сега същото сполетя и „Продължаваме промяната“, които бяха дамгосани публично като шарлатани и независимо от упражненията на десните анализатори и фейсбук алкохолици, пардон, инфлуенсъри, етикетът им лепна като катран, върху който е поръсена перушина. „Ще надживеем и тази шарлатания“, бяха точните думи на Радев в един монолог, в който имаше и доста други удивителни моменти. Пред журналисти в Албания държавният глава обяви, че той самият е жертва на ПП, защото е бил първият излъган от тях заради своята доверчивост. „Беше грешка, че допуснах такива хора да откраднат надеждите ни за промяна. За съжаление, българите получиха лъжа“, беше друг лайтмотив в екзотичната тирада. Светът е голям и шарлатаните дебнат отвсякъде, нали така?

Тези изявления можеха да бъдат мелодраматични, ако не беше зловещият контекст зад тях и за всички събития през тази буреносна и ужасяваща година. Защото само преди малко повече от 12 месеца Румен Радев свиреше съвсем друг шансон. Тогава ПП не му изглеждаха като шарлатани, а Кирил Петков и Асен Василев бяха супергероите на служебния кабинет. Да ви припомням ли какво розово щастие цареше в онези утопични дни?

„С министри като Кирил Петков България би изглеждала по друг начин“, казваше романтично Радев, а либералните медии като „Капитал“, „Дневник“ и „Медиапул“ задъхано даваха публичност на тази политическа страст и я транслираха екстатично. Именно Радев погреба всяка възможност за дебат около двойното гражданство на Петков и спря в зародиш темата с това, че неговият любимец е бил канадски гражданин, когато е бил издаден указът му за министър. Именно Радев наля ракетно гориво в крилата на новата партия и я паркира като първа политическа сила, въпреки че беше създадена само два месеца по-рано. Тук няма как да говорим просто за „доверчивост“. Нито пък да вярваме в политическата наивност на държавния глава.

Цялата афера „Кирил Петков/Асен Василев“ си беше политическа спецоперация на „Дондуков“ 2 по разбиване на партийната система у нас и най-вече БСП да бъде изтикана от своята роля на основна алтернатива на ГЕРБ. По същество със своите днешни обвинения срещу бившите си фаворити Радев определено показа, че е замесен в техния възход и изтикване по върховете на властта. Заради това всички сантиментални тъпотии за доверчивост и лековерие могат да минат в някоя американска сапунка за скучаещи домакини, но в политическия анализ трябва да се опираме на очевидните факти, а не манипулативните етикети.

Какво всъщност ще рече един президент да е „доверчив“? Истината е, че Румен Радев няма право на такива грешки, дори и да приемем признанието му за чистосърдечно. И ако е тръгнал да громи ПП като шарлатания, той е длъжен да разкрие и собствената си роля в утвърждаването ѝ. В противен случай тази тирада не е моралистичен призив за изчистване на политиката, а опит за измиване на ръцете, за заличаването на отпечатъците от местопрестъплението. Ясно е, че ПП се оказа една куха конструкция, която и до днес съществува основно като паразитира послания и политики от други, но истината е, че не шарлатанията ядоса Радев, а фактът, че двете му марионетки светкавично се еманципираха от него и не му позволиха да управлява вместо тях. Защото това беше голямата идея на „шарлатанията ПП“ – тази партия трябваше да даде властта изцяло в ръцете на „Дондуков“ 2, като прикрие пряката роля на Радев в управлението. И когато президентът видя, че нищо от замисленото няма да се случи, той тръгна в открита война срещу кабинета, преди да минат дори прословутите 100 дни. В крайна сметка кабинетът на Петков не издържа на атаката по всички фронтове и рухна след предателството на ИТН, предателство, за което всички се съмняват, че ролята на Радев е огромна. Все пак кадрите на Слави Трифонов не бяха пипнати от новото служебно правителство, което навежда на определени мисли... Радев днес се опитва да избяга от отговорност. От отговорност за спрените преговори с „Газпром“, за изгонените руски дипломати, за скоростното появяване на коалиция на войната в парламента. Между другото думата „шарлатани“ той за пръв път я употреби по отношение на тези, които разпалват страстите на войната у нас, но вместо да се занимава с това, той пусна своята администрация да воюва с Корнелия Нинова, този вечен демон на всички политически инженери у нас. И така неговите шарлатани се развихриха, а днес вече е ясно, че само БСП беше спирачката срещу този слугински и келнерски дух, който завладя днешната коалиция на войната в парламента.

Заради това обожавам да слушам всякакви виртуални фенове на президента, които твърдят, че ето – той е посочил истината в очите. Това е симптом на някакво неврологично заболяване на реалността – наистина трябва да си с широко затворени очи, за да не видиш, че Петков и Василев бяха просто елемент от битката на Радев с БСП, както и неуспешна стъпка към постигането на президентско управление, било през шарлатани, било през верни телевизионни талибани, които да не спират да говорят за президентска република. Днес предишните фаворити вече бяха заклеймени, ударени, наказани и публично охулени, но това е капан, който не бива да ни спира да говорим и за отговорността на президента. В крайна сметка за пръв път имаме реални самопризнания за политическо инженерство, точно онзи процес, който вече започва да идва в повече и на най-запаления политически фен и камикадзе в България. Защото именно шарлатаните пресушиха и без това крехкото доверие в политическия процес и у нас и днес страната ни прилича на химическа лаборатория, в която са вилнели учении анархисти. В последните две години процесите на политическо инженерство буквално изчегъртаха, но не ГЕРБ, а здравия разум в обществото и заради това на бърз каданс видяхме как ИТН се възкачват до първа политическа сила, а малко след това изчезват с писъци и неприятна миризма в политическата канализация на историята.

ПП бяха донякъде подобрено издание на същия феномен. Шарлатани 2.0. Те бяха симпатични в своята настъпателност по всички фронтове, но дайте и да си кажем честно – бяха симпатични, защото медиите постилаха цветя и рози в техните крака и ги обливаха в сълзи от радост. И всичко това беше част от общата атмосфера на стонове как младите специалисти от Харвард са се върнали у нас, за да помогнат на своята държава да посрещне светлото бъдеще. Днес вече е лесно да ги сочиш с пръст и да си бършеш гнусливо ръцете, но истината за ПП е заложена в техния възход, а не в днешния им креслив и истеричен вид. Всъщност тяхната истерия може и да се дължи на факта, че достатъчно добре познават своя политически създател и подозират колко бързо той може да ги смени с нещо различно и ново. В крайна сметка българското общество показа ненаситен апетит за политически шарлатании и кулинарите в тази сфера винаги могат да се отчетат с нов буламач.

Всъщност днес създаването на правителството е невъзможно или непосилно трудно именно защото някой имплантира шарлатаните на българската политическа сцена, а те като бурен се впиха в почвата и отстраняването им е ужасно трудно. Опасявам се обаче, че точно градинарят, който ги напръска с тази медийна отрова, крие в джоба си семената за поредния експеримент, за поредното телевизионно явление, за поредния опасен лабораторен опит, след който няма да остане абсолютно нищо. ПП просто не са част от историята. Те са възможното бъдеще. В друго издание, с други шарлатани, с друга надежда. И жертвите на доверчивост не се тези, които публично се жалват и стенат от това. А тези, които отново и отново трябва да преглъщат горчивите плодове на разочарование и всички следващи избори да ги вкарват в поредния лабиринт, където шарлатаните дебнат отвсякъде и политическите инженери потриват ръце.