Петър Волгин: „Слава Украине!“ е любимият лозунг на натегачите    

Няма нищо по-естествено от това да съчувстваш на хората, които страдат от войната в Украйна. Също толкова естествено е да помагаш на онези, които са потърсили спасение в България. Само че онези наши сънародници, които по 24 часа в денонощието скандират „Слава Украине!“, не са движени нито от съчувствие, нито от желанието да помогнат по какъвто и да било начин на страдащите. Онези, които са се пременили със сини панталонки и жълти ризки и които са си лепнали украинското знаменце на профилните снимки във фейсбук, са движени от едно-единствено чувство – стремежа да бъдат забелязани. Те искат големите началници да отбележат активността им и, естествено, да ги извикат пред строя и да ги отличат. Било то с финансово поощрение, било то с някакъв пост.

Днес е идеалното време за службогонците. Всеки, който жадува за бърза кариера, просто трябва да демонстрира стопроцентова вярност към най-актуалната „правилна“ идеология. Най-лесно това става, когато бива демонстрирана безкрайна любов към „клетата и невинна Украйна“, както и нетърпяща възражение злоба към „тоталитарната“ Русия. Сигурно сте забелязали, че има едни хора, които не излизат от телевизорите. Те буквално спят там. Днес ще ги видите в 7:30 по БНТ, в 8:00 по Би Ти Ви, в 8:30 по Нова. Утре пак ще ги гледате, само дето редът на участията им ще бъде леко разместен. Обикновено това са бивши министри, както и всевъзможни бивши шефчета на по-високо или по-ниско ниво. Те неистово желаят отново да станат настоящи шефчета. Един от спящите в телевизорите за малко не успя. Даже официално му обявиха името като бъдещ министър. Обаче в последния момент работата се разсъхна. Човекът просто прекали със „славаукраинството“, не успя да уцели мярата и се провали. Останалите обаче продължават да опитват.

Най-досадната мантра, която натегачите не спират да дъвчат, е как незабавно трябвало да изпратим оръжие на Украйна. Изобщо не ги интересува фактът, че вкарването на още и още оръжия в конфликтните зони само допринася за разгарянето на военните действия. Не ги интересува и това, че предоставяйки оръжие на Украйна, ние оголваме собствената си територия. За тези лица най-важното е да бъде забелязано лакейското им старание. И другото, което днешните службогонци страстно желаят, е да бъде забранена всякаква друга позиция по темата за войната в Украйна освен тяхната, тоест официозната. Как може да има две гледни точки към една война! – тържествено се провикват те и обладани от усещането за абсолютна непогрешимост, изобщо не забелязват колко глупаво е въпросното твърдение. Да, към страданията на невинните хора може да има единствено съчувствие и желание за помощ. Само че към причините, довели до една война, към начините, по които тя се води, както и към събитията, които ще настъпят след нейния край, има не една, а множество гледни точки. Кариеристите не могат да търпят такъв плурализъм. Те искат да има само едно-единствено правилно мнение. Даже размахват някакви членове от Наказателния кодекс, плашейки нормалните граждани, че ако дръзнат да се усъмнят в официозната гледна точка, могат да попаднат под ударите на закона. Изобщо няма да се изненадам, ако утре тези евроатлантически натегачи поискат едноизмерното мислене да бъде допълнено и от строго определен начин на обличане. Всички коментиращи ставащото в Украйна например трябва да бъдат издокарани в жълто и синьо. За да не би някой да се усъмни във верността им към единствената позволена гледна точка.

Факт е, че нашите медии, поне по-големите от тях, нямат никакво желание да „объркват“ аудиторията с предавания, където се застъпват различни позиции. В големите телевизии със свещ да търсите, няма да чуете и видите друго мнение освен „Слава Украине!“. Войната в тази държава бива отразявана и коментирана така, все едно гледаш не български, а украински телевизионни канали. На Ким Чен Ун се приписва фразата, че „избори с повече от един кандидат са голяма бъркотия“. Националните ни телевизии, изглежда, се ръководят именно от този принцип, стане ли дума за Украйна. Шефовете им се държат така, все едно са на пряко подчинение на Володимир Зеленски и умират от страх да не би този любител на зелените тениски да ги уволни или да закрие каналите им, както вече направи с няколко украински телевизии и партии. А най-смешното е, че независимо от постоянно демонстрираното „славаукраинство“ някои медийни началници пак не успяват да покрият „евроатлантическите критерии“. Вижте какво става с шефа на БНТ Кошлуков. Човекът ужасно се старае да не допусне в предаванията на подопечната си телевизия нещо друго освен русофобство и верноподаничество пред големите господари. Даже направи така, че от страницата на БНТ в интернет може да се гледа украинска телевизия. Обаче независимо от цялото това старание се оказва, че има и по-евроатлантици от него, които му искат оставката! Поверената му телевизия не била отразила „както трябва“ някакво проукраинско събитие и съответно Кошлуков трябвало да си ходи. Ето това се нарича ирония. Раздаваш се като за световно, а вместо да те аплодират, натегачите викат „Оставка!“.

А най-тревожното в цялата ситуация е, че крайната цел на подмазвачите е въвеждането на цензура. И те изобщо не крият този си стремеж. Открито говорят, че трябва да бъдат забранени всички мнения, които не се покриват на сто процента с тяхното. Ето така стигаме до поредния абсурд в поведението на изразителите на „правата вяра“. Те леят крокодилски сълзи по повод заглушаването на опозиционните медии в Русия и едновременно с това призовават в България да не бъде допускано представянето на други гледни точки освен „правилната“. И не, това не е смешно. Опасно е. През последните 30 години в България бяха извършени много глупости, но има и едно безспорно постижение. То е свързано със свободата на словото. Имаме възможност публично да казваме това, което мислим. Все още. И силно се надявам, че няма да позволим на натегачите, подмазвачите и кариеристите да ни отнемат това право.