Интелектуалците и „въстаналият народ“  

Почти три месеца след началото на протестите (твърде късно според някои) 123 интелектуалци подписаха отворено писмо, с което подкрепят „свободно протестиращите граждани, а не определени политически формации…“. Сред тях личат имената на безспорни авторитети в своята област, хора на културата, изкуството и науката, допринесли за развитието на съвременна България. Те не могат да бъдат мерени според тяхното количество, въпреки че от Отровното трио побързаха да увеличат броя им на 500. Като че ли по отдавнашна, но незабравена традиция „интелигенцията отиде при народа“. Въпросът е какво всъщност са подписали и как текстът на това писмо отразява отговорността на българския интелектуален елит.

За разлика от писмото на режисьора и директор на държавния театър в Тулуза, Франция, Галин Стоев, което беше въпрос на лична и авторска позиция, изброените интелектуалци са подписали текст без отчетливо посочено авторство. Той по-скоро прилича на каталог от аргументи, които имат за цел да удовлетворят различни версии на отговора „защо именно сега?“ и „какво всъщност се промени през изминалите месеци?“. Липсата на автор позволява в текста да бъдат изброени всички възможни причини, които биха накарали отделни групи от хора да изразят подкрепа за протестите. Но освен автор в това писмо липсват и още няколко неща, които поставят под съмнение формално изразената чрез подкрепата за него воля.
Преди всичко липсва ясно отношение към корпоративните интереси, които бяха съществено уязвени и чиито говорители и групи за натиск са ясно различими сред протестиращите. Освен спрямо партиите подписалите това писмо разграничават ли се и от корпоративните интереси, които очевидно се намират в остра конфронтация както помежду си, така и спрямо управляващото мнозинство и държавните институции? Ако наистина се противопоставяме на олигархията (която не е група от някакви хора „олигарси“, а цялостен политически режим!), то можем ли да приемем, че едни „олигарси“ са добри, а други лоши?

Липсва дори и дума за позицията на Румен Радев и неговата роля за предизвикването и насочването на протестите. Подписалите писмото изразяват ли подкрепата си за тезата, че президентът може да поиска оставките на всички останали държавни институции, без това да е нарушаване на принципа на разделение на властите? Споделят ли основните тези на Радев, че „народът е въстанал“, че управляващите трябва „да бъдат изметени от властта“ или че единствената гаранция за честни избори е машинното гласуване?

Не е ясно и дали подписалите писмото споделят разбирането, че „моделът „Борисов – Пеевски – Доган“ и свързаната с него корупция“ е единствената причина за тежката криза на доверието в обществото. Още по-малко ясно става дали сред „многобройните корупционни скандали, в които са замесени висши държавни служители“, се включват и съветникът и секретарят на Румен Радев, срещу които се води разследване за корупционни престъпления. Ако се противопоставяме на корупцията по принцип, то няма „добри“ и „лоши“ случаи на корупция.

В разгръщането на аргументите по принципа „за всеки по нещо“ се посочва „задкулисното манипулиране на достъпа до европейски фондове при потъпкване на състезателното начало“, както и „продължаващата с години подигравка с парламентаризма, превърнала Народното събрание в придатък на премиера“. Последното твърдение обаче влиза в пряко противоречие със следващото, защото, ако това е вярно, то би трябвало да бъде преодоляно именно чрез промяна в основния закон.

Тук дори не се търси аргумент – предложена е пропагандна обяснителна схема, според която става въпрос за „отклоняваща вниманието инициатива за свикване на Велико Народно събрание и заиграването с въпроса с Конституцията с цел спечелване на време и манипулация на общественото мнение“. Това е едно от твърденията, които в най-пряка степен отразяват целта на „отвореното писмо“ без подател. Именно неговият стил позволява то да бъде дописвано и разширявано според очакванията на различните групи, които се очаква да го подкрепят – както като съдържание, така и като списък на оставките, които се искат.

Отделено е място на прокуратурата, на съдебната власт, на полицията и „полицейския произвол срещу мирно протестиращи граждани и журналисти“, но като акцент е изведено състоянието на медиите. Някак неочаквано се появява и епизодичният образ на „липсата на реформа в здравната система“, но за образователната система е отделено повече място, като акцентът е поставен върху „неефективните действия“ и „катастрофалния спад“. Не са пропуснати проблемите на околната среда, културното наследство, туризма и „фаворизирането на кича и посредствеността на всички нива“.

Обясненията, които някои от подписалите писмото дадоха за собственото си решение, като че ли влизат в известно противоречие с изведените на преден план „мотиви“. Според някои от тях те са се възмутили от поведението на управляващите, от техния език и обноски. Едни недоволстват от външния вид на управляващите. Други споделят някое от изведените твърдения, без дори да са обърнали внимание на останалите, а още по-малко на връзката между тях. А някои дори изразиха изненадата си, че толкова различни хора са приели да сложат подписа си под този текст.

Интелектуалният елит на едно общество не се различава от останалите групи в него по това, че е по-образован, работил е по-дълго и упорито, доказвал е непрекъснато качествата си и е международно признат, а и с това, че може да предлага отговори и да търси път напред. Отговорността на елита не се свежда до това да се присъединява към съставени от други каталози от причини да се оплакваме от живота си. Ролята на елита е да каже как трябва да продължим, в каква посока трябва да се развиват общите ни дела. Както и да изрази своето отношение към случващото се. Но когато безспорен световен авторитет като Райна Кабаиванска каза онова, което мисли, се превърна в обект на яростни критики.

Подписалите това „отворено писмо“ му придадоха значимост, без да постигат дори минимално съгласие помежду си относно каквото и да било друго освен искането на оставки. Подобно предшествалите ги инициативи на учени от БАН и университетски преподаватели, те подкрепиха искането за оставки, без дори да поставят въпроса за това какво трябва да направим, ако все пак те бъдат получени. Това е ситуация, при която завършваш чуждо изречение, без да си в състояние да започнеш свое собствено.

Най-лошото би било друга група от интелектуалци да подпише „отворено писмо“ с противоположните искания. Така биваше разделяна и противопоставяна българската интелигенция в разстояние на десетилетия. Това няма да компенсира липсата на отговорност сред онези, които именно заради качествата си би трябвало да проправят път напред и да търсят постигане на съгласие в обществото. В периоди на дълбоко разделение и противопоставяне са нужни смелост и достойнство, за да бъде търсен изход, дори и когато той не се харесва на „въстаналия народ“. Всичко друго затваря всяко „отворено писмо“ до границите на един или друг сценарий.