Боян Петров – герой или авантюрист

Две седмици телевизиите не спират да облъчват клетите си зрители със случая с изчезналия в Хималаите български алпинист. Журналистите им се впиха като алчни лешояди във все още ненамереното му тяло. Дозирано страдащата спътница в живота му беше разкарвана като мечка от ефир в ефир. И така – от сутрешните блокове до късните вечерни издания.

Какво пък – телевизиите доказаха верността си към принципа, че добрата новина е лошата новина. И че колкото по-жаден за сензации (и по-безжалостен в коментарите си) е един журналист, толкова по-високо ще го оценят работодателите му.

Историята с Боян Петров логично остави на заден план други актуални за българина теми. Изчезна тази за Гинка и ЧЕЗ. Изчезна и друга една – за варварското отношение на държавата (управляващи и опозиция) към хората в неравностойно положение. Както и още много други, от които зависи ежедневието на хората.

Още по-лошото е, че и самото общество побърза да се върже на телеоблъчването. И тутакси не се поколеба да се раздели на две враждуващи помежду си групи.

За едната половина Боян е юнак, герой и патриот, прославящ името на България по целия свят. С две думи – „жалко за момчето”. Признавам си, към тази група принадлежа и аз.

За другата обаче той е егоист, егоцентрик и авантюрист. Или пак с две думи – „сам си го е търсил и си го намери”. Подобно злорадство излиза извън нравствените ми принципи. Но, уви, съществува...

Впрочем разделиха се и самите т.нар. „анализатори” на случая. На „специалисти” и „самозванци”. На „знаещи” и на „невежи”. На „капацитети” и „аналфабети”.

Чувам напоследък, че май са се разделили и близките му. Дано не се стигне и до разправия при подялбата на парите от застраховката. Ама то у нас всичко е възможно.

Всъщност това – разделянето, си е вече нашенска, типично българска традиция.

Дали ще сме „Левски” или ЦСКА, дали ще сме от „кой Левски” и „кой ЦСКА”, дали ще сме сини или червени, дали ще сме „за” или „против” Борисов, няма никакво значение. Важното е да сме разделени и да се караме.

Някога, когато обяснявах на моите студенти процесите на преходите към демокрация след Втората световна война, не спирах да им напомням, че за успеха им са най-важни два фактора – акъл и солидарност.

Ум, за да знаеш накъде си тръгнал и как най-лесно да стигнеш дотам (в случая до демокрацията).
Солидарност, за да обедини нацията усилията, поне докато постигане тази цел. Пък после – всеки накъдето са му убежденията и интересите. Ама после, а не още от самото начало.

Ами показаха добрите резултати от това съчетание и Германия, която възкръсна от руините на войната, и Испания след 40-годишната диктатура на Франко. Както и – от бившите „по-наши другарки” Чехия и Унгария.

Но не и ние. Ни акъл, ни солидарност в годините на прехода. Само разделения и противопоставяния.

И въобще не знам за СПИН-а, но като че ли обществото ни страда от други две не по-малко опасни болести – СПУН и СПОС.
Първото ще рече синдром на придобита умствена недостатъчност. Той ни налази още когато в началото на прехода решихме не да променим, а направо да разрушим държавата. Е, справихме се.

Второто е синдром на постоянното отсъствие на солидарност в кризисни за цялата нация моменти. Ами май и с това се справяме успешно, след като вече близо 30 години правим не един солидарен, а седем милиона „индивидуални” преходи. И резултатът е виден...
А иначе, докато се развиваше трагедията с българския алпинист Боян, в САЩ една друга българка – Мария Гроздева, спечели световна купа в своята дисциплина.

Освен че има няколко десетки награди в европейски и световни първенства, като олимпийска шампионка през 2000 и 2004 г., тя два пъти е изправяла на крака цялото човечество пред българското знаме и българския химн.

Обаче същите тези телевизии, които със садистична наслада следят случая с Боян, с труд ѝ отделиха по минута-две в новините си. Сякаш тя е „по-нефелен” патриот...

А може би и защото ние вече сме отвикнали да се радваме на успехите и сме се отдали само на насладата от пораженията.