„Левски“ и Васил Божков: Как ще ги стигнем хамериканците?

Спомняте си тази велика песен на Тодор Колев, нали, уважаеми читатели? С чистачките. Ще ги стигнем американците, сигурен съм в това, но не съм сигурен колко още циркове, назидателни скандали и публични унижения ще трябва да преживеят различни групи граждани и футболни фенове, преди това да се случи.

Спомняте ли си великия отбор на „Олимпик“ (Марсилия) от 90-те? С Бартез, Боли, Англома, Дешан, Десаи, Бокшич и Руди Фьолер? Само година след спечелването на Шампионската лига тимът е разследван за финансови злоупотреби и запратен във втора лига. Случайно да сте чули Бернар Тапи да е вдигнал зловещи циркове и да си е джиросал акциите на френския премиер? Напротив, тимът мълчаливо си извървя пътят наобратно с подкрепата на собственика на „Адидас“, а Тапи получи огромно обезщетение от правителството много години след това.

Предполагам сте чували за тима на „Байерн“ (Мюнхен)? Най-успешният немски тим в историята и един от най-успешните клубове в Европа, четвъртият най-скъп клуб в света? Да? Е, президентът на този отбор, Ули Хьонес, преди няколко години получи 3 години и 6 месеца затвор заради укриване на данъци (колко познато). Да сте го видели да си прави протестърски фейсбук профил и да обвинява политици за присъдата си или пък да иде да джироса акциите си на Ангела Меркел? Не, нали? Човекът кротко си влезе в затвора и призна, че е укривал данъци, макар и според него самия не в размера, претендиран от прокуратурата. Толкоз.

Та на въпроса как ще ги стигнем американците, уважаеми читатели, отговорът е един: Бавно.

Истината е, че се намираме в самото начало на развитието на нашите си, български демокрация, свободен пазар, капитализъм, богатство и успехи. Преходът ни, оплюван и критикуван, протече по що-годе нормалната историческа логика на трудната трансформация комунизъм – капитализъм, първоначално натрупване на капитала, преминаване на държавната собственост в частни ръце и формиране на частната инициатива и предприемаческа култура.

Както в повечето, да не кажа всички, бивши комунистически държави, първите натрупали капитал бяха хора или директно посочени от тогавашните държавни величия, или имащи прекрасни отношения със същите тези държавни величия. Встрани от клишираната легенда за червените куфарчета именно те, държавните величия, превърнаха бившите спортисти в улични страшилища и успешни застрахователи, заводските номенклатури в едри приватизатори, а добрите комарджии – в хазартни босове. И в това, трезво погледнато, няма нищо шокиращо. Времената и историческите фази на развитие са били точно такива.

Проблемите на същите тези хора, които, имайки своите качества, първо са получили доверието и подкрепата на тогавашните величия, а впоследствие са успели да опазят живота и богатството си (в тази поредност), започнаха в момента, в който не осъзнаха, че времената вече са други. Времена, в които България е част от огромно политическо и военно семейство, в което службите, медиите и цифровите общества активно обменят информация и си сътрудничат в сремежа си правилата да се спазват и хората да живеят в равни условия за правене на бизнес и в честна и прозрачна среда, гарантирана от закона.

А тези, които не схванаха промяната, станаха нейни жертви.

„Защо прокуратурата си върши работата“, „Защо държавата си иска дължимите ѝ данъци“ и „Защо вече трябва да спазвам правилата“ са по същество изключително малоумни въпроси, които свариха неподготвени маса бизнесмени, считани за свръхинтелигентни недосегаеми полубожества, които дърпат конците на всичко и на всеки и отдавна са се разделили със статута си на простосмъртни граждани, които трябва да живеят по същите закони и правила, по които живеем всички ние, не-олигарсите.
Разбирам шока от внезапния сблъсък с реалността и разбирам грешките, породени от този шок. Наистина. Отвисоко се пада силно и болезнено и ударът в студения паваж не понася на всеки. Не очаквам и въпросните хора, защото всички сме преди всичко хора, да се предадат „без бой“. Образно казано, нали?

В същото време обаче цирковете с пощальона Сашо Диков и разнасянето в раздърпан хартиен плик на акциите (поне така се твърди) на най-великия клуб в България, на клуба с най-много привърженици, на клуба на Гунди и Котков, на първия български отбор в групите на Шампионската лига, са безсрамен резил и изключително селско назидание, което феновете не тази отбор никога не са заслужавали.

Феновете, не Бойко Борисов.

Защото Бойко Борисов, бидейки заклет левскар, е помагал с каквото може на „Левски“ точно така, както е помагал и на всички останали български клубове, обърнали се към него като към последна надежда за спасение. Дори не смятам да ги изброявам, феновете им знаят историите и помнят срещите си в премиерския кабинет. Които не са били отказани на никого.

Да, България е малка икономика и ние нямаме огромните пазари и успешните бизнеси, на които да им е по силите да поддържат няколко десетки силни футболни клубове и стадиони, отговарящи на съвременните европейски стандарти. За съжаление, колкото и да се дразня в лично качество, на моменти държавната помощ е безалтернативна.

Това обаче не е повод футболът за пореден път да бъде разменна монета в битка на бизнес интереси и в политически атаки. Така както само преди 6 години беглецът Цветан Василев се опита да използва „Ботев“ (Пловдив) по абсолютно същия сценарий, по който сега Васил Божков използва „Левски“. „Ако ме няма мен, няма да има отбор, защото, след като прокуратурата ми повдигна обвинения, вече няма кой да го издържа“.

Е, „Ботев“ (Пловдив) си го има. Прекрасните му фенове – също.

„Левски“ също ще го има. Защото „Левски“ е любовта на феновете. „Левски“ е енергията на хилядите деца, мечтаещи да облекат синята фланелка. „Левски“ е легендарната история, „Левски“ е футболна религия, „Левски“ е магия.

И това не зависи от Васил Божков. Защото всеки може да открадне някакви данъци, някакви пари или някакви акции.

Но никой не може да открадне „Левски“.