Радев – мрънкащо нищо, за което плащаме милиони  

Вижте, проблемът не е в националното унижение да сме единствената държава в света, чийто президент показно нарушава предписанията на кризисния щаб и навръх националния ни празник си прави тъпи майтапи с вирус, убил хиляди и оставил безработни милиони.

Проблемът не е и в това, че президентът ни за пореден път излъга в обръщението си и поради някакво мъгляво мрънкане, че, видите ли, не бил държан в течение на събитията, е единственият президент в света, застанал срещу правителството и срещу политиката, водена от кризисния щаб.

Нито пък в това, че за пореден път от президента и неговия стратегически съвет (нали си спомняте, че и тази глупост още съществува?) не излезе нито едно конкретно предложение за управленско решение или политика, които да помогнат в справянето с кризата. Нито едно.
Не ме обижда и това, че обединяващите послания на световните лидери са заредени с позитивизъм, единство, смелост и всеобща решителност за отговорно поведение на обществата, които заедно и бързо да се справят с предизвикателството на пандемията. Ще търпим още черногледство, критикарство и ехидно мрънкане, какво да се прави. Не остана, последна година.
Единственото, което продължава безкрайно да ме напряга, е това, че всички ние плащаме за този празнословен панаир трета година. Плащаме заплати, плащаме за анонимни сътрудници, плащаме за неработещи съвети, плащаме за назначени като незнайно какви съпруги, плащаме за лимузини в насрещното движение и за роклички.

След което човекът, на когото плащаме празнословния панаир, излиза и започва да говори за тях, управляващите. Те, управляващите, видиш ли, били виновни. Той не. Те, управляващите, видиш ли, не вземали най-правилните решения. Той не. Те, управляващите, видиш ли, дължали отговори и отчетност на обществото. Той не.

За пръв път в историята имаме президент, който отказва да е такъв.

За пръв път в историята имаме президент, който отказва да е управляващ.

За пръв път имаме президент, който говори за политиката и за политиците в трето лице, отстрани, отвън и се е посветил изцяло на критиката и питанията, без да предложи, подкрепи или инициира нито една политика, нито една мярка, нито едно конкретно решение.
Без обаче да си подава оставката, без да се откаже от екстрите и без да освободи кабинетите, вилите и лимузините. Па да си стане официално един протестръски блогър, един опозиционен влогър и един задаващ въпроси фейсбук критикар, какъвто всъщност е, без обаче да трябва да възнаграждаваме това негово хоби с петцифрено възнаграждение и шестцифрена седмична издръжка.
Ако използването на нищонезначещи критикарски клишета беше олимпийски спорт, Радев щеше да има пълна колекция от златни медали. Ако критикарството и политиканстването бяха занаяти, Радев щеше да е баш майсторът. Ако празнословието и мрънкането пред камери, сричано от написани от някого листчета и без никакъв последващ разговор с медиите бяха истинска работа, то Радев щеше да е станал милионер от нея. Факир.

Преди месец Радев свали доверието си от правителството, мятайки прозаична медийна димка в опит да замаже питането на прокуратурата до КС относно имунитета му и огласените веществени доказателства, показващи как се договаря мачкане и осуетяване на проверка на КПКОНПИ относно съпругата му и неин потенциален конфликт на интереси.
Месец по-късно доверието в мерките, предприети от правителството за справяне с пандемията от коронавируса, отбелязва рекордните 75%. Доверието в министър-председателя Борисов по отношение на същите тези управленски решения също отбелязва рекордно ниво – 74%. Доверието в генерал-майор Мутафчийски е 89%.

В същото време близките до сърцето на президента социолози от „Галъп Интернешънъл“ изведнъж се отказаха да мерят неговата популярност и да ни осведомят за същата. А би било любопитно. След изнесените от прокуратурата факти, след позорното шествие пред паметника на Левски и просташките дюдюкания, след бойкота на кризисния щаб и тъпите смешки с щамовете навръх националния ни празник.

Не че има голямо значение.

Неформалната абдикация получи своето потвърждение не само по отношение на длъжността президент. Неформалната абдикация се превърна в напълно формализирано предателство към най-основната характеристика на тази длъжност. Тази на обединител на нацията. И то точно в този момент.

Да, правителството управлява и (за щастие) в него са всички лостове за вземане на решения и за упражняване на политика. Да, България е парламентарна република. И да, в този парламент бе постигнат абсолютен консенсус относно извънредното положение и нуждата от неговото въвеждане.

Абдикиралия обединител го няма в консенсуса.

А в една Великобритания например – страна, емблематична с правителството си, което взе напълно погрешни решения в началото на кризата и промени политиката си на 180 градуса под натиска на събитията, си имат обединител. Имат държавен глава.

Кралица Елизабет излезе с обръщение, спечелило целия свят със своята класа, позитивизъм, вяра в хората, смелост и решителност, с посланията за единство и всеобща отговорност, с благодарността към рискуващите живота си на първа линия и към тези, загубили препитанието си във временния икономически хаос.

Да чухте някъде критика към правителството, да чухте някъде дребнави подмятания за грешните решения на изпълнителната власт, да чухте някъде заяждане за недобре свършена работа или неодобрявани от нея лично политически решения. Не? Няма и да чуете.

Защото за разлика от България Великобритания, чието правителство взе всички възможни грешни решения в началото на пандемията от коронавирус, има истински държавен глава. Истински лидер, истински обединител на нацията, истинска опора за поданиците си и истински водач в трудни моменти.

Ние, скъпи читатели, имаме едно мрънкащо нищо.

За което всеки месец плащаме милиони.

Да ви е честито и със здраве да си го ползвате. Не остана. Още само една година.