Петър Волгин: БГ евроатлантиците – шарлатани и дребни шмекери

Във времената преди 1989 г. България беше подчинена на т. нар. „Доктрина на ограничения суверенитет“, наричана още „Доктрината Брежнев“ по името на тогавашния върховен ръководител на СССР Леонид Илич. Тогава ни нареждаха какво да правим от Съветския, а не от Европейския съюз и въпросната доктрина гласеше следното: имате някакви права като формално независима държава, но когато стане дума за наистина важните световни въпроси, генералните решения се вземат не от българските, а от съветските ръководители.

Днес не сме в орбитата на СССР, а на ЕС, но и сега, както и тогава, важните решения се вземат извън пределите на България, след което ни се спускат за изпълнение. Тук интересното е, че Европейският съюз е също толкова безгласна пионка на голямата геополитическа шахматна дъска, каквато е и България. Ръководителите на ЕС, от които нашите управляващи толкова силно треперят, са едни най-обикновени изпълнители на поръченията, които идват от Вашингтон. Всевъзможните урсули, мишели и борели могат да бъдат възприемани насеризно единствено от българските им подчинени. По отношение на американските началници те се държат като безволеви марионетки.

На практика се получава така, че както България, така и целокупният ЕС имат един основен проблем – управляващите както в София, така и в Брюксел са се отказали от своята независимост. Живеят и действат не със самочувствието на самостоятелни политически субекти, а с представата, че са послушни лакеи. Може ли това позорно статукво да бъде променено? Разбира се, че може. Стига да има политици, които да са готови да се борят за подобна промяна.

Ето конкретен пример. По-малките държави в ЕС имат един инструмент, с чиято помощ все пак могат да упражняват някакво влияние върху политиката на съюза, стига да имат смелостта да го ползват, разбира се. Става дума за правото на вето при вземането на важните решения в Евросъюза. Ако държава като България прецени, че даден проект ще навреди на националния ѝ интерес, тя може да наложи вето върху него и така той няма да бъде приет. Само че сега големите държави в ЕС, като Франция и Германия, настояват тази възможност да бъде премахната, искат важните решения да бъдат приемани не с пълно единодушие, а с квалифицирано мнозинство. Ако това наистина се случи, държави като България ще преминат от състоянието на „ограничен суверенитет“ в състоянието на „нулев суверенитет“. Някой ще каже, че ние и сега сме се отказали от своята независимост и сме делегирали всички права на Брюксел. Така е, но поне на хартия имаме определени права. Така че, ако в бъдеще на власт у нас дойдат хора, които защитават българските, а не евроатлантическите интереси, те биха могли да се възползват от възможностите, които ни се дават. Обаче ако днес се откажем и от теоретичните си възможности за независими действия, който и да дойде на власт в по-близко или по-далечно бъдеще, няма да може да направи нищо съществено.

А отказът от принципа на единодушното гласуване при вземането на важни решения може да има фатални последици както за България, така и за целия Евросъюз. Представете си една съвсем реална хипотеза. Висшите чиновници в Брюксел решават, че в името на евроатлантическите ценности трябва да бъдат изпратени войски на държави – членки на ЕС, в Украйна. Днес при наличието на възможността за налагане на вето у някоя държава все пак може да проработи инстинктът за самосъхранение, вследствие на което тя ще попречи на приемането на подобен самоубийствен проект. Само че ако ветото междувременно е отпаднало като вариант, всичко е свършено и Европа окончателно ще бъде потопена в тресавището на украинската касапница. Специално нашите управляващи са толкова послушни, че биха изпратили български части на фронта, дори преди това официално да бъде поискано от тях.

На какво се дължи това лакейско поведение, този тотален отказ от независимост? Със сигурност не е резултат от обикновена гламавост, а премислена стратегия, имаща за цел да спечели благоразположението на чуждестранните началници. Ето каква е схемата. Партиите, които досега управляваха, заявяваха, че са непробиваеми евроатлантици и добросъвестни изпълнители на командите, издавани от брюкселските и вашингтонските им ръководители. В замяна на това искаха нещо много простичко – да бъдат оставени да крадат и да деребействат по всякакви възможни начини. Задграничните шефове приеха с радост тази схема. На думи те са много морални и винаги защитават законността, винаги са нетърпими към всички безобразия. Само че реалните им действия говорят за нещо съвършено различно. Готови са да подкрепят всеки кучи син, стига да е „техен“ кучи син. Спомнете си как през юли 2021 г., когато Кирил Петков беше само министър на икономиката в служебното правителство на Румен Радев, самият Джо Байдън специално спомена името му в обръщението си към участниците във формата „Три морета“. Това беше ясен знак, че САЩ искат именно станалият известен по-късно и като „просто Киро“ да бъде следващият редовен премиер. Ето защо не е учудващо огромното самочувствие, с което живее въпросният политик. Нещо повече, след като специално е споменат от Джо Байдън, той е убеден, че всякакви закононарушения ще му се разминат. Може да попълва документи с невярно съдържание, може да накара Лена да фалшифицира подписи, може да обещава всякакви щуротии, може да се движи с бясна скорост по магистралите и да предизвиква катастрофи с човешки жертви, но чуждестранните господари ще продължават да го подкрепят. Заради стопроцентовия му евроатлантизъм.
Ето така Брюксел и Вашингтон развращават българския политически елит. Обещават да не обръщат внимание на безобразията на управляващите, стига те да се откажат от всякаква независимост, да предоставят българския суверенитет в ръцете на чуждите шефове. Някой почитател на Гьоте би могъл да оприличи подобна сделка на сделката, която доктор Фауст сключва с Мефистофел. Не мисля, че това е подходящо сравнение. Фауст е истински трагичен герой, а нашите евроатлантици са най-обикновени шарлатани и дребни шмекери. И колкото по-бързо бъдат изпратени в политическа пенсия, толкова по-добре за всички нас.