Смешна е страстта, с която тези заличители търсят други дати, които според тяхното „високоекспертно“ мнение били подходящи за национален празник. Споменават се Съединението от 1885 г., провъзгласяването на Независимостта през 1908, както и всевъзможни други събития, станали в края на XIX и началото на XX в. Само че, заслепени от русофобския бяс, тези „експерти“ пропускат един очевиден факт. Всички събития, които те предлагат, са се случили СЛЕД толкова ненавижданата от тях дата 3 март 1878 г. Тоест нямаше да имаме нито Съединение, нито Независимост, ако преди това не бяхме отхвърлили Османското владичество. Странно е как интелигентни, по собствената им преценка, хора не забелязват тази логическа връзка. Или може би я забелязват, но упорито не искат да признаят съществуването ѝ. Изглежда, патологичната русофобия, както всяка фобия, между другото непоправимо уврежда мисловните способности.
Историята не е пост във фейсбук или туитър, който можеш да пишеш, изтриваш и пак написваш. Историята това са нещата, които са се случили. Без значение дали харесват на някого или не. Независимо от толкова модерната в момента омраза към Русия няма как да бъде изтрит фактът, че именно тя е донесла българското освобождение. Да, не го е направила, водена от чист алтруизъм. С Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. Москва е преследвала и тогавашните си имперски интереси. Само че за нас като българи по-важни от мотивите са фактите. А е неизтриваем исторически факт това, че благодарение на Русия, а не на САЩ, Великобритания, Франция или която и да било друга държава България става свободна след 500 години безправие.
Част от разправата с политически некоректните исторически факти, за какъвто явно се брои освобождаването на България от Русия, е и унищожаването на паметниците. Вярно, сега на прицел е Паметникът на Съветската армия, но кой може да гарантира, че съвсем скоро някои днешни последователи на древногръцкия разрушител Херострат няма да посегнат на Паметника на Цар Освободител например? Ще кажат, че не може в центъра на една евроатлантическа столица да стои паметник на „някакъв си император-сатрап“ и готово. Заповедта за премахването му веднага ще бъде извадена. Изобщо почне ли се с войната срещу паметниците, не е ясно кога ще спре. И дали изобщо някога ще спре. После някой друг днешен Киряк Стефчов ще реши, че не може в София да има храм, носещ името на руски светец, и, хоп, ще го преименуват на „Свети Джордж Вашингтон“. Или „Свети Джордж Буш“. Няма значение дали младши или старши. После ще почнем да сменяме (за кой ли път) имената на улиците. Най-напред, естествено, ще преименуваме улица „Гурко“. Няма да споменаваме огромната роля на генерала по време на Руско-турската война. Ще си мълчим за това, че ръководените от него войски превземат Търново, че преминават при изключително трудни условия Стара планина и освобождават София, че превземат Одрин, с което на практика се слага край на войната. За да бъдем солидарни с Полша по натовска и евролиния, ще говорим единствено за това, че като генерал-губернатор на Варшава Йосиф Гурко е притеснявал поляците. Да, това също е факт. Притеснявал е генералът поляците, насилствена русификация е провеждал там. Но е глупаво да присаждаме на наша почва чуждоземни русофобски страсти. Никой не може да упрекне поляците, задето не обичат Русия. Обаче няма никаква логика да копираме поведението им по отношение на страна, благодарение на която сме възстановили своята държавност.
Изобщо ние като българи трябва да защитаваме преди всичко българската позиция, българските национални интереси. И това важи за всички ни – като почнем от президента и премиера и стигнем до най-неизкушения от политиката гражданин. Разбира се, тази позиция носи своите рискове. Стефан Янев беше отстранен от министерския пост именно защото защитаваше българския национален интерес и не пееше в общия русофобски хор. Кирякстефчовците не му простиха. За тях всеки, който не ругае Русия по 24 часа в денонощието, е опасен.
Русофобите не спират да дъвчат мантрата, че не можело да се чувстваме вечно благодарни и задължени на Русия за нашето освобождение. Тези чувства били израз на „национални комплекси“. Само че и тук логиката им е тотално сбъркана. Нормалните народи, както и нормалните хора, не се притесняват да бъдат благодарни на тези, които са им помогнали. Няма никакъв комплекс в това да изразиш признателност на Русия, най-малкото заради това, че нейните войници са загинали за българското освобождение. Тъкмо неблагодарността и липсата на елементарна почит са израз на комплексираност. Както индивидуална, така и национална. Убеден съм, че огромното мнозинство от нас, българите, нямат такива комплекси. И не се боим да бъдем признателни на всички, които са помагали на България.
