Петър Волгин: Пак някои са „по-равни от други“  

Помните ли защо най-силно недоволстваха хората по времето на соца? Не, не поради факта, че беше невъзможно да прочетат основния философски труд на Жан-Пол Сартр „Битие и нищо“. Не беше и заради това, че не могат да си купят последния, нашумял по целия свят, албум на „Металика“. Хората в онзи период недоволстваха основно поради две причини. Първо, в магазините нямаше достатъчно стоки – като се почне от хранителните продукти, мине се през телевизорите и се стигне до автомобилите. И второ, защото докато за повечето от нас нямаше, за едно елитно малцинство винаги имаше. Всичко. Номенклатурата на БКП и приближените до нея имаха неща, за които простосмъртните можеха само да мечтаят. От маратонки до западни коли. Във всяко общество, независимо как се нарича, фактът, че елитът има повече и по-качествени неща от нормалните хора, е дразнещ. Особено дразнещ е обаче, когато лидерите на въпросното общество претендират, че то е „ най-справедливото от всички възможни“ и че всички са равни. Само дето се оказа, че, както гениално пише Оруел във „Фермата на животните“, „някои са по-равни от други“.

Нещо подобно наблюдаваме и днес, в разгара на ковидепидемията. Разбираме, че и в тази ситуация, когато действително всички би трябвало да се подчиняваме на едни и същи разпоредби, някои се ползват с привилегии. И пак, както и при соца, говорим за членовете на елита. Според заповедта на здравния министър всеки, който е бил в близък контакт със заразени хора, трябва да бъде поставен под карантина. И тук не важат оправдания от сорта: „ама вижте колко съм здрав“, „никакви сипмтоми нямам“, „направих си два, не, три, не, пет теста и все са отрицателни“. Контактувал ли си със заразени, точка. Карантинират те. Оказва се обаче, че за елита точката се превръща в многоточие. Президент, премиер, министри можело да не се карантинират, защото били изключително важни за функционирането на държавата. Внушава се, че ако въпросните хора не са на работните си места, слънцето няма да изгрее и всичко ще се разпадне. За народа загуба велика, както възклицава героят от „Чичовци“ Иванчо Йотата. Да, бе, да. Нищо толкова съществено няма да се промени, ако премиерът Борисов не обикаля няколко дни с джипката и с ухилените си асистенти. Нищо кой знае какво нямаше да се случи и ако президентът Радев не беше държал на всяка цена да отиде лично в Естония. От 12 лидери на страните членки на Инициативата „Три морета“ в Талин бяха само трима. И единият от тях – полският президент Анджей Дуда, се оказа с коронавирус. И да си беше останал президентът в София, България пак щеше да получи председателството на инициативата. То пък да се чуди човек за чий дявол ни е да се натягаме толкова в тази сфера. Вече и на най-несведущите в сферата на външната политика е ясно, че въпросното „Триморие“ има две цели – да плаши Русия и да всява разкол в Европейския съюз, противопоставяйки безгръбначни американски съюзници като Полша на държави с достойнство като Германия. И по двете направления България няма никакъв интерес да проявява особена активност.

Да се върнем пак на родна земя. Премиерът Борисов уж се самокарантинира, след като се разбра, че един от членовете на цирковата му трупа е с коронавирус, но по някакъв странен начин карантината му беше свалена. С аргумента, че имал отрицателни тестове. Хубаво, ама последвалото развитие на събитията показа, че тези тестове, направени ведната след контакта с някой заразен, изобщо не струват похарчените за тях пари. Фактът, че накрая Борисов също се оказа заразен, е най-ясното доказателство, че оправданието с първите отрицателни тестове е нефелно. В образувалата се суматоха единственият потърпевш се оказа шефът на столичната РЗИ Данчо Пенчев, който трябваше да си подаде оставката. Независимо от това „ритуално жертвоприношение“ обаче в обществото за пореден път остана усещането, че независимо от всички разпоредби едни хора са на по-специален режим от останалите. Не че досега не сме се досещали за това. Обаче в ситуация на сериозно разрастване на епидемията този факт е особено дразнещ. И допълнително срива авторитета на властта.
Доверието в нея и без това не е особено високо. И реакцията на обществото при обявяването на някои мерки от последните дни го доказва. Когато беше огласена заповедта за носенето на маски на открито, много хора открито заявиха, че нямат никакво намерение да я спазват. И бяха прави. Не защото носенето на маски на открито е безполезно, а защото имаше други, много по-важни мерки, които трябваше да бъдат приложени преди това. Затварянето на нощните заведения например. Да, почнаха да ги затварят. Но и тук централната власт си изми ръцете. Явно за да не разсърди собствениците на въпросните завадения. Правителството аутсорсна тази непопулярна мярка на местните власти. С надеждата, че гневът на ощетените ще се стовари върху кметовете, а премиреът отново ще остане целият в бяло.

Между другото това последното е доста съмнително. Ако при появата на коронавируса в началото на годината хората бяха съгласни да спазват ограниченията, днес ситуацията е съвсем различна. За да спазваш каквито и да било ограничения, трябва да имаш поне минимално доверие в институциите, които ги налагат. Да, може да не са ти симпатични особено много тези институции, може да не ги цениш кой знае колко, но все пак считаш, че в определени области притежават необходимата компетентност. Именно такава беше ситуацията през март. И тогава много хора бяха недоволни от властта и не се радваха на огласените мерки във връзка с епидемията. Само че раздразнението им се прояви в изкупуване на тоалетната хартия от магазините. А това не представлява особена опасност за властта. Още повече че снабдяването с тоалетна хартия бързо беше възстановено. Днес обаче имаме коренно различна ситуация. Близо четири месеца продължават протестите срещу властта. Вярно, протестиращите едва ли ще постигнат основните си цели, а именно оставки и предсрочни избори. Но независимо от това протестите имат един по-дълготраен ефект. Те на практика „разомагьосаха“ Бойко Борисов и неговото управление. Преди да започне гражданското недоволство, хората пак мърмореха, но се ограничаваха с това. Защото си казваха, че колкото и да не им харесва настоящото управление, то няма алтернатива и съответно няма смисъл да се протестира. Днес обаче ситуацията е съвсем различна. Да, вижданията за това коя е най-добрата алтернатива на ГЕРБ са най-различни, но по-важното е, че го няма предишното примирение.

В продължение на всички протестни седмици и месеци основният аргумент на управляващите да не подават оставка беше, че „има още много работа за вършене“. Последните дни показват, че работата за вършене наистина е адски много. Особено що се отнася до разпространението на коронавируса. На следващите избори, когато и да са те, хората ще гласуват, имайки предвид и начина, по който управляващите се справят със здравната криза. Така че в момента всяко едно действие на властта в тази област се следи под лупа. А особено се запомнят онези действия, които са свързани с „разумните“ изключения от правилата. Колкото повече такива изключения наблюдаваме, толкова повече се засилва усещането, че действително някои са по-равни от други. И толкова повече намаляват шансовете на сега управляващите да управляват отново.