Нищожества танцуват върху гроба на Светлин  

Диктатурата на нищожествата, която шества като анимационен клип из българските медии или като венерическо заболяване на ума, става най-очевидно болезнена и неприятна, когато си отиде някой значим, някой, който наистина е оставил следа, който бляска върху тъмния небосклон на България. Тогава естественият аромат на глупостта, превърната в закон, на лицемерието, докарано до абсолют, получава плът и внимание. И става страшно. Точно такава ситуация се разигра покрай смъртта на Светлин Русев.

Нека да кажа няколко думи, преди да ви обясня за скандала. Не мога да кажа, че Светлин Русев е от любимите ми художници. Имаше период в моя живот, в който по никакъв начин не приемах неговата естетика и подход, но го правех, защото като руските футуристи смятах, че за да се осъществи каквато и да е промяна, трябва да изхвърлим всичко старо от парахода на историята, да го освободим от всеки багаж и революционното действие ще дойде от само себе си. Днес помъдрях, съвсем малко, разбира се, и съм наясно, че подходът трябва да е точно обратният.

Човек трябва да измисли промяната с целия исторически багаж, който носи. Защото онази, другата, е практически невъзможна, а и щеше да бъде политически нетрайна. Както и да е - с годините се научих да ценя Светлин Русев. И то поради две основни причини. Той е разпознаваем. Когато човек застане пред негова картина, винаги знае, че е пред творба на Светлин Русев. А това означава стил, това означава естетическа следа, това е ясен знак за големина. И второ - Русев остана български интелектуалец. Тоест той не плю в миналото, не се опита да пренапише живота си, не се изкара мъченик, а стъпка по стъпка в хаоса на прехода опита и успя да запази своя образ, своето изкуство и своята естетика. С годините се научих да ценя постоянството като най-големия знак за качество. С други думи - смъртта на Светлин Русев стигна до мен като трагична новина, като голяма загуба. България се лишава от имена с огромно значение, които оставят вакуум след себе си и той не може да бъде запълнен от никого и нищо.

Светлин Русев обаче още не беше погребан, тялото му не беше изстинало, когато от мрака на абсолютното нищо се появи някой си Теодор Ушев, който се зае с любимия танц на психодясното - да танцува върху прясно изкопани гробове. Този Ушев е нещо като коронования културен любимец на медиите на "Америка за България", които включват изданията на кръга "Капитал", „Медиапул“, „КлубЗет“ и всякаква друга дяснолиберална мисъл, която се опиянява от всичко чуждо, външно и странно. Та там Ушев е представен по следния начин: "Графичен дизайнер, плакатист и аниматор, чийто филм "Сляпата Вайша" получи номинация за "Оскар" миналата година".

Не знам - виждал съм доста картини на Светлин Русев, но нито една на "великия" Тео Ушев, но ще приемем на доверие, че той е авторитет, който има правото да се изказва по темата. Проблемът дори не е в това, че се опитва да прави равносметка, а че типично по български, а още по-типично за човек, който е избрал да плаща данъците си в Канада, е изпълнен с реваншизъм, злоба, разрушителни страсти и елементарен цинизъм. И така, изведнъж в злата проповед на Ушев се оказва, че Светлин Русев е бил законодател, но само до Калотина, човек, който контролирал целия пазар за изкуство, някакъв елементарен художник без последователи. Нещо повече - в текста на Ушев става ясно, че именно Светлин Русев е оценил неговото изкуство навремето и му е помогнал да влезе в Художествената академия, но това е признание, което не носи след себе си благодарност.

Напротив - тук творческото въображение на хейтъра допълнително се развихря и вакханалията става пълна. Не съм в състояние, а и не искам да предавам творческото безсилие на някакъв анонимник, но го споменаваме, за да опишем процес. Мнението на Ушев щеше да е валидно, но само ако това бе естетически спор приживе. Такава дискусия се води лице в лице, ако иска да има стойност. Когато вадиш нож на вече мъртъв човек, това е мародерство в неговия отвратителен духовен смисъл. И дори знам защо ушевците не си отваряха устите, докато Русев беше жив - защото това е спор, който не можеха да спечелят. Никога не биха отбелязали дори и точка, ако подобна битка се беше провела с жив противник. Заради това имам чувството, че тази порода изпитва някаква тиха и скрита радост от смъртта, защото тя им развързва ръцете да отворят чантата с гадости и да почнат да ги мятат като нечистотии из пространството. Смъртта им дава повод да пуснат цялата си емоционална смрад, защото мислят, че най-накрая ще бъдат оценени, забелязани и че всички ще рухнат от възхита пред тяхната "смелост".

Всъщност демонстрацията на тази злоба показва и друго. Този образ, дори и в Канада, си остава класически българин. Дори и мъртъв, Светлин Русев му е пречка, някакво препятствие, прекрасното обяснение защо той е просто един аниматор, за когото две трети от хората биха питали: "Я пак, какъв беше тоя?".

С други думи, Светлин Русев е постигнал и другия критерий за величие - доста интелектуални микроби го използват като обяснение и причина за собствения си провал. Това е вечният български демон - демонът на завистта. Появява се някакъв Ушев и решава да тъпче костите на още непогребан човек, а всички десни медии колективно му дават трибуна. Бъдете убедени, ако утре на погребението на самия аниматор някой се опита да му напише подобен некролог, тези същите медии до една ще бъдат ужасени, ще пръскат гневни слюнки, ще раздават моралистични присъди и ще убиват публиката си с поредната доза политически патос.

Отдавна сме свикнали на тази банална подлост от двойни стандарти на БГ дясното, но подобен радостен танц върху гроб просто не бива да им се разминава, защото подминаването му ще е начин тази диктатура на нищожествата да бъде завинаги легализирана. Разбира се, можем да видим в подобни постинги и вик на отчаяние. Светлин Русев си отиде. Сега кой ще е виновен, че светът не обръща внимание на такива гении? Кой ще понесе вината, че ушевщината не е оценена, че си седи някъде в покрайнините на обществения интерес и паразитира върху гнусните думи, за да бъде забелязана? Загубата на Светлин Русев би трябвало да е огромна трагедия за всеки един от тях. Сега основното им оправдание си отиде. Тяхното алиби за незначителност вече го няма. Оттук нататък им остава да живеят в жестоката реалност, където те са господин Никой, а дори няма върху кого да стовариш вината за това.
В позорния кръг на посмъртните оплювачи на Светлин Русев се записа и карикатуристът Христо Комарницки, когото, странно защо, винаги съм уважавал, въпреки че съм наясно, че неговите политически идеи са доста далечни от моите. В деня на смъртта на художника той написа, че поднася съболезнования на "всички жертви на Светлин Русев". Много обичам такава изобличителна патетика, когато няма кой да ѝ отговори. Това също е част от моралния фалит на всички, които застават в подобна поза. Къде ви бяха стрелите и прашките приживе? Защо тогава си налягахте парцалите и мълчахте? Всъщност знам защо. Защото имаше кой да ви отговори.

Всичко описано, уви, не е само българска ситуация. Историята на изкуството е пълна с такива истории. Но тя абсолютно последователно отсява таланта, а имената на завистниците запомня като метафора. Днес всички слушат Моцарт, а името на Салиери се знае единствено като морален императив и като приказка за безкрайната завист. Пикасо оцеля в цунамито на историята, а неговите безкрайни критици не се срещат дори и като бележка под линия. Ван Гог получи посмъртната си слава, а всички, които са подминавали картините му с презрение, сигурно са си отишли с тежки душевни мъки от този свят. Историята за завистта е по-стара от историята на проституцията дори, така че нека магистралните девойки да не се гордеят - завистниците са по-древни от тях, те са неизтребими, но пък служат единствено за да може да знаем кой е значим и кой си струва. Светлин Русев издържа този тест и можем да му завиждаме благородно за това. Видях колко много хора се струпаха на неговото поклонение. Без държавна организация, без някой да ги кара. Хората винаги знаят, когато се разделят с някого от великите.

Цялата тази сага има логичен и безпощаден финал. Много след като никой няма да знае кой е Тео Ушев, хората ще продължат да помнят Светлин Русев. Историята е абсолютно последователна в това отношение. Тя има памет само за онези, които имат реална стойност, а не за напомпаните с медиен адреналин ГМО-та. Тоест отсега ми е тъжно за тео ушев. Умишлено съм го написал с малки букви. Той с нищо не е заслужил големите.