Не „спасявайте“ „Левски“    

През месец юни 1985 г. бях заедно със съучениците си на бригада в софийското село Кривина. Основното ни занимание се състоеше в това да изчистваме от бурените лехите с праз. Времето си течеше монотонно, докато един ден, точно на прибиране от лехите, бяхме шокирани от новината за тежките наказания, наложени върху футболните грандове „Левски-Спартак“ и ЦСКА „Септемврийско знаме“ (официално така се наричаха двата отбора тогава). Най-невероятно звучеше фактът, че двата клуба са преименувани на „Витоша“ и „Средец“. Мнозина от нас дори не повярваха, че това е истина. Толкова невероятно изглеждаше. Централната новинарска емисия „По света и у нас“ в 20:00 обаче потвърди, че това, което звучеше като театър на абсурда, бе истина. Преименуването се оказа факт, както и тежките наказания на някои от футболистите, взели участие в злополучния финал за Купата на Съветската армия. Финалът бе спечелен от ЦСКА с 2:1, но едва ли някой помни това. Със сигурност обаче се помнят физическите сблъсъци между футболистите на терена, както и побоищата след края на мача. В резултат на тези скандални събития дойде и решението на управляващите за преименуването на отборите.

Спомням си все още тогавашния си потрес. Както и на останалите левскари. Със сигурност цесекарите са се чувствали по същия начин, макар чувствата им в онзи момент да не ме вълнуваха особено. Не можех да си представя, че като ходя на мач, ще скандирам „Витоша“ вместо „Левски“. А нареждането „отгоре“ беше да се прави точно това. На няколко пъти ми се е случвало да попадам в групата на изгонени от трибуните на „Герена“ запалянковци само защото сме викали „Левски“, а не името на популярния в онези години кашкавал. Вярно, с времето полицаите (тогава се наричаха милиционери) поомекнаха и вече можеше да си викаш „Левски“, без да се страхуваш, че няма да можеш да догледаш мача.

Разказвам всичко това, за да припомня какво огромно значение имаше футболът в онези години. При това не само за нас, 15-16-годишните тогава ученици. Батковците и чичовците се вълнуваха от футболните актуалности не по-малко от нас. В онези времена например беше невъзможно да си купиш вестник „Народен спорт“, ако не се наредиш на опашката на РЕП-а в 7:00 сутринта. Пък дори и тогава не беше сигурно. Сигурно също така беше, че най-популярната страница на вестник „Работническо дело“, който никога не свършваше по РЕП-овете, беше спортната. За много българи спортът и най-вече футболът имаха огромно значение. Вероятно защото нямаше от какво толкова друго да се интересуват в онези времена. А може би и защото футболът наистина беше истински. Независимо от правителствените намеси и уговорените мачове. Имаше истина във футболните мачове. И хората усещаха това. И се вълнуваха. 

А днес с изключение на най-фанатизираните фенове и спортните журналисти почти никой не се вълнува от ставащото в българския футбол. И с пълно право. В онези преддемократични времена някои футболисти се превръщаха във всенародни любимци. Заради невероятната си игра. Павел Панов, Божидар Искренов, Наско Сираков от „Левски“, Спас Джевизов, Георги Димитров-Джеки, Христо Стоичков от ЦСКА, Андрей Желязков от „Славия“, Атанас (Начко) Михайлов от „Локомотив“ (София)...Това са само някои от футболистите, които съм гледал като малък и които бяха истински звезди. А какво имаме днес? Едно огромно нищо. Единственото, за което се говори, когато стане дума за футбол, са парите. Да, комерсиализацията на футбола е световен феномен. Даже е световна лудост. Милионите долари и евро, които се дават при днешните футболни трансфери, наистина са безумни. Но въпреки цялата тази ненормалщина има и великолепна игра. Докато при нас това отдавна го няма. Има едни разглезени примадони, кой знае защо наричащи се футболисти, които често изобщо не знаят какво правят на терена. А публиката дори не успява да наизусти имената им. Първо, защото са трудни за произнасяне. И второ, защото няма за какво да ги научаваш. През последните години през „Левски“, а и през редица други отбори преминаха сума ти десеторазредни бразилци и африканци. Единственото, което със сигурност може да се каже за тях, е, че половината тийнейджъри от „Люлин“ и „Младост“ играят по-добър футбол. Само че те не попадат в първите отбори. Защото чрез тях не могат да се перат пари. А и „великите“ мениджъри отдавна разбраха, че по-лесно ще изкарат голяма комисиона от някой бразилец, колкото и некадърен да е той, отколкото от българин.

Освен всичките тези простотии, характерни за днешния ден, във футбола я има и държавната намеса, така характерна за времената преди 1989 г. Разбира се, сега е по-различна. И по-трудно доказуема. Не е като едно време, когато партията и правителството директно казваха какво трябва да се направи във футбола. Сега просто се говори, че Бойко Борисов разпорежда на един или друг бизнесмен да поеме издръжката на определен футболен клуб, който е „твърде голям, за да фалира“. Както и упорито се говори, че мощни политико-финансови групировки използват футболните агитки, за да им вършат мръсната работа. А всичко това определено не допринася хората да се интересуват от играта и от съдбата на футболните отбори. 
Да, ставащото в момента с „Левски“ е една от централните новини. Но не защото толкова много хора ги боли за този футболен отбор. Интересът произтича най-вече от пикантно-криминалната интрига, свързана с действията на олигарха в изгнание Васил Божков. Интересът беше допълнително подгрян от сълзите на Тити Папазов и куриерските услуги на неуморния Сашо Диков. А върхът на абсурда бяха коментарите на бившия председател на парламента Огнян Герджиков. Правният спец най-напред убедено твърдеше, че джиросаните акции на „Левски“ със сигурност принадлежат на Бойко Борисов. После също толкова убедено се кълнеше, че не му принадлежат. Силно се съмнявам, че всички тези събития карат хората да се интересуват повече от футбол. Просто за пореден път много от тях се убеждават, че тези измислени вълнения не заслужават времето и емоциите им. Не ги заслужава и въпросът дали ФК „Левски“ ще успее да си върне дълговете, или ще фалира. На кого му пука за това, освен на онези, които получават заплащане от футболната каса, били те футболисти, функционери или ултраси? Преди 35 години преименуването на „Левски“ на „Витоша“ дълго време беше централна тема на всички дискусии. Както в домовете на хората, така и на работните им места. Днес подобни вълнения са невъзможни. Дори и дарението на Делян Пеевски не успя да предизвика кой знае каква обществена дискусия. Даже и протестърите, онези, които преди години натрупаха слава и немалко финансови средства заради участието си в протестите „анти-Пеевски“, днес си мълчат по темата. Защото усещат, че не вълнува никого. И от участието в нея нищо няма да спечелят. 

Сигурен съм, че за самия ФК „Левски“ ще бъде по-добре да не разчита на всевъзможни „спасители“. И да не бъде „спасяван“. Ще бъде по-добре, ако започне на чисто. От нулата. Тогава в отбора няма да има измислени звезди. Няма да ги има и онези, които искат да трупат имидж на негов гръб. Но пък ще има истински привърженици. Които наистина ще се вълнуват от съдбата на „Левски“. И това ще бъде хубаво. Защото без истинско вълнение никакъв истински футбол не е възможен.