На Босия цървулите и фарсът на гладуващите

Това с гладните стачки изобщо не е нещо ново в историята – според нея те се провеждат още от древни времена. През миналия век обаче те придобиха ново измерение – кога морално (срещу несправедливости на съдебната система), кога политическо – срещу определени действия на управниците.

Общото обаче е, че и в двата случая стачките са от ясни принципни позиции и с ясни крайни цели. Поради което срещат не само вътрешна, но и международна солидарност и нерядко завършват с успешен край. Макар и понякога с цената на човешки животи, както беше например в Ирландия в началото на 80-те години.

Уви, у нас далеч не е така. Всъщност в последните 30 години има само една политическа гладна стачка на принципна основа – тази на поета Петър Манолов от лятото – есента на 1989 г. Сиреч преди „да избухне демокрацията“. И неслучайно тя събра съчувствието и подкрепата на почти цялата интелигенция.

След 10 ноември обаче всички „гладуващи“ участваха по-скоро във фарсови изпълнения.

Спомнете си например „палатковия лагер“ на 39-имата депутати от СДС през лятото на 1991 г. Ами то си беше един наистина многоетажен фарс!

Те нямаха логично обяснение защо точно напускат парламента и отиват да гладуват. Не искали „комунистическа конституция“. Ами стойте в комисията по изработването ѝ и в пленарната зала при гласуването ѝ и се борете за „демократична“!

Бавно вървяла работата по изработването на новия основен закон. Ами не я саботирайте, а с активното си участие я ускорете! Нали сте станали депутати именно с тази задача!

Да се разпусне Великото народно събрание, защото нямаме в него мнозинство. Ами то по дефиниция това е демокрацията – управление на мнозинството над малцинството. Спечелете изборите, направете си мнозинство и управлявайте!
А, не, по-лесно ни е да лежим на моравата пред парламента и да събираме „народната любов“. Включително и като лъжем, че гладуваме.

Защото те лъжеха, че го правят. И се видя по снимките на баба Елка, дето „отиваше на работа“ в палатковия лагер след обилна закуска в близка баничарница. Или по онзи храбър гладуващ, дето геройски се разхождаше с абокат, през който редовно му вливаха глюкоза.
Колкото до „народната любов“, тя се изразяваше предимно в устрема на начинаещи телевизионерки, пърхащи от нетърпение да докажат какви са вече и те „баш демократки“. В резултат ежедневно на обществото се снасяха комюникета за урината на Стоян Ганев, за кръвната картина на Стефан Савов, за количеството вода, изпито от „гладуващите клетници“ и т.н.

Последният етаж на фарса обаче е, че именно благодарение на „гладуващите“ 39-има храбреци в последна сметка Конституцията беше приета. Бях участник в този процес и си спомням колко по-лесно се работеше по текстовете на новия основен закон в тяхно отсъствие. И как не само депутатите от БСП, но и колегите им от СДС негодуваха, когато 39-имата се върнаха в залата...

Всъщност май именно тогава започнаха фарсовете с гладните стачки при демокрацията. Вероятно читателят ще си рече – ами какъвто фарсовият ни преход, такива и те. А и не само те.

Защото преходът ни роди и други фарсови фигури. Спомням си например един отец Гелеменов. Още не мога да вдяна – как хем отец, хем не в расо, а във военна униформа, как не и с кръст в ръката, а със запасан на пояса пищов.

Или пък Фори Светулката. Дето хем живееше в бившия Партиен дом, хем оттам бунеше абдалите срещу онези, дето са го построили. И след като „изгради“ със свещите си демокрацията и у нас, отиде да доусъвършенства и тази в САЩ...

За Йоло Денев пък направо ми се говори с умиление. Той е в състояние да опропасти и окепази всеки протест, на който се появи.
Но ако се върна пак на темата за „политическите“ гладни стачки до тази на „Босия с цървулите“ (пардон, май се оказа без цървули, но с „носят ме, мамо, на работа“ с мерцедеса на някакъв богаташ), върхът на умилението ми несъмнено отива към Сугарев.
Е, те на това му се вика „професионален гладуващ“. Хем умира, хем остава жив. Че даже после става и за посланик в две държави и за консул в трета.

През 1993 г. и той обяви „политическа“ гладна стачка с искане на оставката на тогавашния президент д-р Желев. Щото „бил се продал на комунистите“.

Даже тогавашният му съратник Коруджиев ми се обади да ме пита вярно ли е това, че „иначе Еди ще умре“. Отговорих на Митко с две твърди „нье“.

Първо, че съгласявайки се със седемте условия на БСП да го подкрепят за президент, Желю не им се е продал, а просто е приел едно компромисно предложение. И второ, че „Еди няма да умре“, защото е обикновен симулант в сферата на гладните стачки.
Вероятно обаче и добър учител, както го показва и сегашният стачкуващ. Той определено си е за клинично лечение, но това е вече медицински, а не политически въпрос.

Политическият обаче са реакциите на управляващите, които му обръщат внимание. Защото те оставят впечатлението за някаква тяхна гузност.

За какъв дявол например и държавният глава трябваше да се ангажира с един чисто клиничен случай? Толкова ли няма по-важни дела, които да върши, че да пише жални молби до едно самозабравило се и определено страдащо от сериозни психически проблеми лице?
Работа ли е на председателя на парламента да кърши пръсти за здравословното състояние на същото това лице? И да реве да не би то да вземе да умре?

Между другото, понеже споменах по-горе за най-известните стачкуващи в края на миналия век, те бяха осъдени за терористични действия. Но поискаха статут на политически затворници. Иначе щели били да умрат.

Но Желязната лейди Маргарет Тачър, по онова време министър-председател на Великобритания, хладно обяви, че това си е техен избор. И наистина остави да умрат десетима от участниците в гладната стачка.

И какво? Ми нито падна английското правителство, нито се разпусна британският парламент.

Ами нека и у нас държавните институции уважат правото на избор на едно очевидно психически неуравновесено лице. Иначе рискуваме броят на такива като него непрестанно да расте...