И Доган си поиска парче от баницата

Все още не е приключил спорът кой народ всъщност е по-търпелив – българският или турският.

За едни е прав поетът, който не траел как цели 500 години „турчин да бесней над бащино му огнище“.

Други пък едва ли не се чудят как турците са ни търпели цели 500 години по време на тяхното „присъствие“ по нашите земи.

Истината, както обикновено, е някъде по средата между тези две крайни становища, които най-често се използват не за изясняването ѝ, а с чисто политически цели.
Далеч по-съществено е обаче, поне за мен, какво става с взаимоотношенията между българи и турци след освобождението на България от османско владичество. Ами, най-кратко казано, сбъдва се заветът на Левски всички народности да живеят в мир и разбирателство.

И така – над един век. До онази злощастна 1985-а, годината на „възродителния процес“, последвана през 1989-а от т.нар. „голяма екскурзия“ на над 300 000 наши сънародници. Между тези две дати беше заченато и онова, което през 1990-а щеше да се роди като Движение за права и свободи (ДПС).

Появата му на политическата сцена беше и закономерна, и логична. Не толкова логично беше обаче отношението на „българските“ политици към ДПС в следващите вече близо три десетилетия.

Не и без активното съдействие на нашенските кириакстефчовци и иванчопенчовци те успяха да вменят вината за „възродителния процес“ на целокупния български народ. И да го накарат да се чувства вечно гузен за нещо, което изобщо не е зависело от него. И да си затваря очите пред всичко, което ДПС прави, включително и неща извън рамките на закона.

То не беше „изборен туризъм“, не бяха „обръчи от фирми“, не беше и „аз разпределям порциите в държавата“, както веднъж се похвали сегашният почетен председател на Движението. А резултатът беше, че тихо и полека елитът на ДПС овладяваше все по-широки сектори от политическата и икономическата власт. И все по-високи етажи от нея.

Не мога тук да отмина и „приноса“ на част от медиите. Те провъзгласиха Доган за „архитект на етническия мир“, сякаш обикновените турци и българи са били готови всеки момент да го нарушат. Те пърхаха около Сараите (правят го и досега) в трепетно очакване на всяко едно „новогодишно послание“ на мъдреца от Бояна.
И го разнасяха из ефирите си, съпроводено с възторжени възклицания от рода на „ах, колко е умно“. Както се случи и сега.

Не може да се отрече, че почетният председател на ДПС е високообразован човек. Чудя се обаче защо едно слово, предназначено като за аудитория на ПУЦ (професионален учебен център) за неговата „рая“ от депутати и локални дейци на Движението, се превъзнася едва ли не като „прозрението свише“ или поне като „магистер диксит“ („учителят каза“).

Всъщност какво ни каза „магистерът“? Ами някои очевидни истини и една политическа небивалица.

Прав е г-н Доган, че онези соросоидчета, които врещят за „смяна на системата“, защото тази „ги убивала“, са завършени, макар и високоплатени идиоти. Досега никой не е измислил по-добра система от демокрацията и единствената ѝ „смяна“ би могла да бъде само в посока към недемокрацията. Виждали сме го вече и в Русия през 1917-а, и в Италия през 1922-ра, и в Германия през 1933-та, и в Испания през 1936-а. Че даже и у нас след 9 септември 1944-та. Това ли искат соросоидчетата?

Прав е г-н Доган и че в момента на България изобщо не са ѝ нужни предсрочни избори. Първо, защото те няма да променят с нещо съществено сегашното политическо статукво. И второ, защото е къде по-логично състоянието му да бъде проверено в изборите за европарламент и за местни органи на властта. И едва тогава да се прецени има ли нужда от преструктурирането му чрез предсрочен вот.

Стигам обаче сега до политическата небивалица – идеята за „програмно правителство“.

Да, имало е такава практика в Европа, особено в годините след Втората световна война. Но замислете се какво е представлявал в онези времена Старият континент с неговата разрушена икономика, почти опустошена територия и фактически разбита политическа система. Да, тогава определено е имало нужда от обединение на усилията на всички демократични сили с цел излизане от всеобхватната криза.

Днес обаче в България няма такава ситуация. Поради което подобна идея ми звучи по-скоро като неприкрита заявка за ново приобщаване на ДПС към властта. Така поне разчетох идеята на г-н Доган за „програмен парламентарен кабинет“ с участието на „всички партии, които (вече) са влезли в Народното събрание“ и който да се състави на основата на „ясно дефинирани цели за десетина и повече години“.

Хайде де! Значи – без избори! Или, както казва народът, „кой таковал, таковал, Пена вече е почтена жена“.

Да, ама демокрацията, за разлика от недемокрацията, означава и управление на мнозинството, самостоятелно или коалиционно. А партиите, които не могат да го постигнат и се оказват в малцинство, стават опозиция. А когато няма опозиция, защото и тя според г-н Доган следвало да участва в „програмния кабинет“, просто няма и демокрация.

Силно се надявам, че не това си е мислил почетният председател на ДПС, когато изложи идеята си...