България се движи към полупрезидентски режим на управление

Съдът е последната защитна линия на демокрацията. Никой не е подлагал на съмнение този принцип в страните с утвърдена демокрация, но в българското масово съзнание подобно разбиране все още не се споделя масово. Точно затова атаките срещу институциите на съдебната власт у нас се посрещат с безразличие или дори биват насърчавани. Няма никакво значение дали одобряваме или не конкретно решение на съда, но никой няма право да се противопоставя на независимостта на съдебната власт. Още по-малко, когато става дума за някой, който временно изпълнява длъжността министър или президент. Именно чрез тази независимост се гарантира върховенството на правото. Никакви призиви за „възстановяване на държавността“ не могат да бъдат използвани, когато става въпрос за опит на изпълнителната власт или на президента да влияе или да оспори независимостта на съдебната власт.

Решението на Конституционния съд по делото за машинния вот се забави и отрази липсата на съгласие между съдиите по отношение на допустимостта на промените в Изборния кодекс. Съотношението 7 : 5 е силно обезпокоително, доколкото става въпрос за дело от съществено обществено значение. Върховният административен съд отхвърли жалбата срещу решението на ЦИК да не брои хартиените отрязъци от машинния вот. И двете решения оказват влияние върху развитието на политическата ситуация в България. Всичко това като че ли показва колебание в готовността на КС и на съдебната власт да се противопостави решително на опитите за овладяване на държавното управление чрез използването на технически ограничения пред всеобщото равно избирателно право или прозрачността, публичността и отчетността в изборния процес.

Въпреки всичко независимо дали след 11 юли ще се състави управляващо мнозинство или не, и при двата случая управлението на страната ще продължи във все по-голяма степен да зависи от Румен Радев.

България се движи към полупрезидентски режим на управление, независимо от това, че никой официално не е предлагал подобни промени в Конституцията. През 2016 г. никой не е гласувал за кандидатурата на Румен Радев с очакването той да се опита да промени формата на държавно управление. Известна част от избирателите повярваха в тезата, че „президентът е коректив“ или дори „арбитър“ в отношението между останалите власти, въпреки че нищо подобно не съществува сред правомощията и задълженията на държавния глава в основния закон.

През 2020 г. Радев не подаде оставка и не потърси мандат от българските граждани, за да внесе проект за изменение на Конституцията в този дух. Вместо това той предпочете да се конфронтира едновременно със законодателната, изпълнителната и съдебната власт, вместо да търси възможности за ефективно взаимодействие с тях. Нещо, което е право и задължение на държавния глава според Конституцията на Република България.

Дори и днес, когато цялата отговорност за управлението е в неговите ръце, той предпочита да не заявява ясно своите намерения. Тази роля е предоставена на част от неговите неформални говорители, които ни убеждават в това, че „парламентарната форма на управление“ не гарантира демокрацията и би било много по-добре направо да вървим към президентска република.

Имахме вече подобен опит при създаването на т. нар. Тройна коалиция. Президентът Първанов се заяви като „архитект“ на тази коалиция заради нескритата амбиция на НДСВ да остане във властта на всяка цена. Но парламентарното мнозинство на Тройната коалиция БСП-ДПС-НДСВ бе толкова голямо, че би могло да промени Конституцията. Първанов изгуби контрол върху мнозинството и дори се опита да му се противопостави, поставяйки въпроса за липсата на прозрачност в процеса на вземане на решенията му. Сега няма да бъде така.

Когато една от държавните институции се опитва да си припише ролята на последна инстанция по отношение на истината, морала и почтеността, имаме проблем. Още повече когато тази институция практически не подлежи на граждански контрол. Опитите на Радев да доминира вътрешнополитическия дебат и да насочва европейската и външната политика на България стават все по-очевидни и за съжаление, поставят все повече въпроси. Противопоставянето срещу главния прокурор и съдебната власт, протакането при подготовката на Плана за възстановяване, както и позициите ни по отношение на РСМ и НАТО са само част от примерите за последиците от това влияние.

По всичко изглежда, че мнозинството (дори и да се стигне до минимално съгласие за неговото формиране) ще бъде от типа „дядо вади ряпа“, с конюнктурни цели, без общи принципи и приоритети. Подобно мнозинство може да бъде обявено като програмно, но в много по-голяма степен ще бъде пропрезидентско и ще позволи на Радев да оказва влияние и да контролира парламента. Като гарант и патрон на подобно мнозинство Радев ще може безпрепятствено не само да подготви изборите си, но и да направи решителна стъпка към подмяна на формата на държавно управление.

В Римската република Сенатът е имал правото да избере диктатор, който да получи правомощия, необходими за преодоляването на външна заплаха или на вътрешна криза. Тези диктатори са се опитвали да удължат периода на извънредните си правомощия, а по-късно и да ги направят пожизнени. Римските диктатори са търсели все нови основания да продължават правомощията си и едновременно с това да увеличават влиянието си в Сената, за да избегнат тяхното предсрочно прекратяване. В крайна сметка именно тази амбиция е довела до съвременния смисъл на понятието диктатура.

Налице е устойчиво желанието за нов „режим на пълномощията“, при който, улисани в „чегъртане“, гражданите да не отбележат факта, че се прави опит да се подмени формата на държавно управление – от парламентарна към полупрезидентски режим, със слаб парламент и несъразмерно разширени възможности за пряко и косвено въздействие от страна на президента. При подобен „режим на пълномощията“ Радев ще има възможността да реализира амбициите си по отношение на съдебната власт, която като че ли в момента е последната преграда пред амбициите за полупрезидентски режим на държавно управление.

В дните до изборите, но в още по-голяма степен след 11 юли трябва да си отговорим на въпроса – това ли искаме? Как всички обвинения в авторитаризъм се съгласуват с подмолния стремеж за установяване на полупрезидентски режим, със слабо и зависимо от президента парламентарно мнозинство? И ако „изчегъртването“ продължи, то не е ли време да се запитаме – какво се инсталира на мястото на „изчегъртаното“?