Борисов – българският Кисинджър  

Истината, казваше Достоевски, е достъпна само ретроспективно. След време, често дълго време. Проправителствената пропаганда ни облъчва с изключителните ни международни успехи, убеждава ни в една хипертрофирана  роля, която държавата ни, в лицето на Борисов, играе в балканската, европейската, че дори и в световната политика. Премиерът обикаля Европа и се пъчи като прекалил с анаболите юнак. Иска, съветва, посредничи… Някакъв нашенски Кисинджър, ама не съвсем. Но ще трябва доста да почакаме, за да разберем какво от това е вярно.

През миналата седмицата Саудитска Арабия и още 6 държави скъсаха отношенията си с емирство Катар. Подпомагал тероризма и дестабилизирал района. Напразно очаквах да чуя коментар от страна на българските власти.
С Катар ни свързват „добри добросъседски отношения“, както би казал Цветанов. Борисов е ходил  три пъти досега. Сефтето му беше през март 2010 г. През 2012 г. заведе половината кабинет. Тази визита се запомни с презентацията, която Трайчо Трайков направи на българския бизнес ексклузивно пред български бизнесмени на английски език. Голям срам, тръгнаха като аслани, върнаха се като… Айде да не употребяваме такива грозни думи като „насрани”, но си беше баш така. Даже проправителственият „Стандарт” писа: „До Катар за зелен хайвер”. И за капак емирът ги посрещна по чехли. Визитата през 2015 г. беше малко по-успешна. Пак гъз път да види, но поне нямаше големи издънки.

През 2014 г. и президентът Плевнелиев посети Катар. Предложи на емира да станем разпределителен център на газ за Европа. „Аз като държавен глава нямам нищо против да купуваме газ от Катар. Чудя се само как да го докараме…“
С основание се чудеше, не ли?!

Но проблемът май не е само в докарването. Израелският "Аарец" смята, че в основата на конфликта със СА стои решението на Катар да размрази най-голямото си газово находище. Не е лесно да си малка страна с голямо газово находище. По-лошото от това е само да си малка страна без газово находище…

Емирът и други висши държавници също идваха в България многократно. Но така или иначе бизнес с катарците не направихме. През 2013 г. имаше протести на свиневъдите. Спомняте си вероятно, тогава те обявиха Борисов за свой кръстник. А той им обеща да помогне за разширяването на арабските пазари за тяхната продукция. Демек да изнасяме свинско в арабските държави.

След втората визита на Борисов един вестник от групата на подгъзниците написа: „Катар ни удря рамо за санирането на сгради”. Е, оказа се, че ние сме предложили, а те учтиво рекли - ще помислим… Да сте чули да ни е ударил рамо?
Исках да кажа, че така и не разбрахме какво търсехме в Катар и какво получихме. Един емир купи 30% от КТБ, но това беше емирът на Оман. А по-наблюдателните не могат да пропуснат статията в „24 часа“, която призоваваше да докажем приятелството си към Катар и да го защитим в този труден момент. Но това може да каже нещо само на тези, които знаят чий е „24 часа“.

Дали наистина трябва да се навираме между шамарите? Конфликтът между Катар и СА и приятели се случи две седмици след визитата на Тръмп в Рияд и подписването на рекорден 110-милиарден оръжеен договор, с отворена опция за още 350 млрд. И никак няма да е пресилено, ако потърсим връзка между двете събития. Всъщност някои, като Джонатан Кристъл от Си Ен Ен, вече я намериха…

Повтарям - бизнес с Катар не можахме да завъдим. Правим, казват, политика. Но каква политика може да прави малка България в Персийския залив, където се пресичат важни геополитически орбити, е въпрос, който надминава моята образованост. Единственият реален факт е посредничеството на емира при освобождаването на медсестрите в Либия. По този повод през 2007 г. Първанов пръв стъпи на катарската туристическа пътека. Занесе в Доха държавни отличия за емира.

Но Катар да ни е проблемът. Пред дипломацията ни стоят далеч по-сложни въпроси. Като например как да не пропаднем в разширяващата се пукнатина между Европа и САЩ. За изненада на оптимистите, Тръмп прави точно това, което обеща. След визитата му в Германия Меркел заяви, че САЩ днес са далеч по-малко предсказуеми и на тях не може да се разчита.

С една дума, атовете се ритат и магарето си въобразява, че точно там има работа за него. „Моята мечта е ЕС да бъде колективен член на НАТО“, каза българският премиер. Не може да се отрече, че бързо се ориентира и мечтае винаги с най-правилните мечти, които съвсем случайно съвпадат с намеренията на големите.

Добрите връзки с Германия (Меркел) са голямата гордост на Борисов. Но и там не всичко е цветя и рози. Макар и деликатно ни бяха подсказани някои истини, които казионните медии ни икономисаха. Чухме, че Меркел иска „България да стане член на Шенген колкото е възможно по-бързо”. Но не чухме, че към това има и едно голямо „ако“: Трябва да се подобри функционирането на правовата държава и борбата срещу корупцията. Демек да разчистим кочината в съдебната система. Похвалиха ни за „решителните действия по охрана на границата“, но не чухме колко държи Германия да бъде разбит бизнесът на трафикантите.

Не знам за вас, но в мен напъните на Борисов да се прави на важен фактор в европейската политика будят чувство на смях и малко срам. Даже не малко. Щял да посредничи между Турция и Германия. В момент, когато отношенията между двете страни са обтегнати до степен Бундесверът да изтегля войниците си от Инджирлик. Всъщност вече веднъж посредничи. Когато се опитваше да прокара в Европа турската идея за буферна зона в Сирия. Помним как завърши това. Но сега е много по-комплицирано. Напук на Тръмп и СА, Анкара прие проектозакон за разполагане на турски войски в базата си в Катар. А преди това САЩ решиха да въоръжават сирийските кюрди. И Борисов ще посредничи в тази сложна констелация!

Особено се срамувам, когато и в Европа ги говори същите повседневни мъдрости, като у нас. За пропускливостта на оградата ни каза: „И Берлинската стена се преодоляваше. От „Алкатраз” има избягали...“. Преодоляването на Берлинската стена, наборите помнят, почти винаги завършваше летално. А колкото до затвора на о. Алкатраз, явно Борисов гледа много филми. Има само един опит за бягство през далечната 1962-ра, но не се знае дали е успешен, защото за съдбата на бегълците никога нищо не се чува. Най-вероятно са се удавили в океана. По този случай е създаден филмът "Бягство от Алкатраз" с Клинт Истууд.

Дребни неща, но като ги събереш… Слава богу, това за пушката в операта го каза на брифинг пред наши журналисти. А те, дори и да схванаха каква глупост изтърси, няма да искат да го напишат, а пък и да поискат, няма къде…

След Меркел Борисов се видя и с Макрон. Оттам научихме главно, че го е поканил през август да дойде и да разгледа „Великата българска стена“: "Той буквално ми каза: "Ако кажеш, и утре идвам" - цитира „Стандарт“. - Но преценихме, че август има какво да му покажем - ваканция е. Ще може да види границата и морето…“.

Според мен го пренасочи за август, за да не се струпа много народ по оградата. Защото сега ще я разглежда ДАНС…
Макрон обещал, че ще подкрепи усилията ни за влизане в еврозоната и Шенген, но не се ангажирал със срокове. От дипломатически на български това се превежда с фразата „тате ще ми купи колело, ама…“.

Иначе Борисов одобрява Макрон: "Много е слънчев човек, не само енергичен. Аз го познавам още като беше финансов министър. Идвали сме и сме говорили... Аз ги познавам политиците…“.

Проблемът обаче е, че и те го познават. Представям си какви грами е пращал например посланик Дьо Кабан, като имам предвид какво си позволяваше да говори пред българските медии. Достатъчно е да споменем само опита да се предизвика по съдебен път фалит на френската фирма „Белведере“, който той с много труд успя да осуети.

Та за знаене се знаем. Но дали това ще е плюс в отношенията с Макрон? Той се различава от „моя приятел Саркози“. Със Сарко, и особено с Берлускони, бяха от една кръвна група. Но Макрон е от малко по-друго тесто. Видяхме как с лекота постави Тръмп на мястото му.

Проф. Пантев казва, че във всички кризисни за Европа и света времена нашите съседи са имали силни държавници на кормилото, за разлика от нас. И сега не изневеряваме на традицията. За съжаление, в момента от трите важни фактора, които определят външната ни политика – президент, премиер и външен министър - Борисов е най-добрият или поне най-опитният. Външният министър Захариева чистосърдечно си призна, че има много да учи за дипломацията. „Имам много какво да уча във външната политика, но може би това е добре. Доста често е важен погледът отвън.“ Да, точно така кучето става касапин… Но истината е, че Радев има да учи още повече.

Щото тя все пак преди това беше на два пъти министър, а той още носи следите от фуражката по челото си. И дано е само там… Към момента Борисов е обсебил изцяло външната политика и гласът на Радев изобщо не се чува. При това в предизборната кампания БСП се постара да му изгради легенда на русофил, който ще се стреми да възстанови добрите ни отношения с Матушката. И изглежда, че не е само легенда. Тези дни Радев заяви, че ще покани на 3 март Путин за патрон на тържествата за 140 г. от Освобождението на България. Заради подобни външнополитически тежнения бившият президент Първанов рядко беше канен на запад от Калотина… Между другото, за първа визита на Радев в арабска страна знаково е определен Катар. Но и от Бялата къща не вземат отношение по катарската драма. Освен ако първата дама не е казала във „Фейсбук“ нещо, което съм пропуснал…

Но да гледаме положително. Както обича да казва д-р Филипов, Борисов прави само две грешки – във вътрешната политика и във външната политика.