Битката Гешев–Радев ще разтресе държавата

За политиката януари е нещо като Игнажден за всеки българин. Какво влезе в политическата 2020-а през този месец? Ако трябва да обобщим – неособено добронамерени и полезни за политическия процес в България събития.

Водната криза се очертава проблем, който започна в Перник, но застрашава да разшири обхвата си не само по отношение на риск за повече хора в повече общини, градове и села, но и по отношение на управлението. Бързата реакция с ареста на министър и последващи нови и нови обвиняеми донякъде успокоява обстановката и внушава наличие на контрол. Предложените решения също демонстрират наличие на управленска реакция, която – макар и закъсняла (от няколко месеца до няколко десетки години – зависи откъде ще подхванем изясняването на кризата), е реакция. При това на управляващите, доколкото опозицията се задоволява основно с констатации и критики, но не и с представяне на решения, които да отстоява и за чието прилагане да се бори.

Вместо това БСП реши да вкара пореден вот на недоверие и ако се съди по изявленията на лидера, целта е да се свали правителството. Кога в политиката опозицията може да вземе властта просто като си постави за цел да свали едно правителство? Ако се върнем към учените книги и историята, ще намерим отговора – при една революция. Може ли и иска ли ръководството на БСП да прави такава – според мен не. Тогава възможно ли е да постигне заявената цел с вота на недоверие? Пак според мен не. Защо тогава е необходим този вот? Ако съдим по състоялите се дебати, българските класици вече са описали Ганкиното кафене и не е необходимо да се предизвиква ново такова. Няма кой и няма защо да го описва. Т.нар. дебати приличаха повече на разправии в кварталната кръчма, камо ли на парламентарни дебати, които засягат – нека го кажем ясно – изключително важен и сериозен проблем за обществото. Резултатът от гласуването престана да интересува както журналисти, така и анализатори. За хората да не говорим – те вече са в много по-интересното шоу, предизвикано от въпросите на главния прокурор до Конституционния съд. Но за това малко по-нататък.

Да се върнем на въпроса за какво беше необходим на БСП този вот на недоверие. Поради липсата на друг сериозен аргумент някак отговорът идва сам – предстои пряк избор на председател и конгрес. Ще си кажат хората – и какво толкова важно?! Ако проследим подготовката за тях, отговорът е – явно е много важно. Залогът е настоящето на една партия. И бъдещето на група политически лица в нея.

Дотук БСП прие едни правила за избора, които публично са неизвестни. Наскоро все пак бяха разпратени по организациите в страната – нали те ще трябва да ги следват при предстоящото гласуване, все пак трябва нещо да знаят. Иначе какво ще се случва знаят само малцината, които организират изборите. Изводите са няколко и те очертават какво можем да очакваме от предстоящото в БСП. На първо място, в комисията, която ще проведе избора за председател, има май само един човек, който знае как точно се правят избори. Този човек дори е номиниран за председател. Ако реши да остане в надпреварата, сме изправени пред две хипотези: или г-н Добрев участва, за да стигне до втори тур, което автоматично и без никакво съмнение ще гарантира победата на г-жа Нинова. Или няма да участва и просто си гарантира мястото на незаобиколим фактор в избора на новия председател. На второ място, в тези избори остава покрит с гъст мрак въпросът за легитимността на избора. Ако съдим по изявленията, че ще гласуват членовете с електронни карти, то защо е необходимо да има толкова много секции за гласуване. В първия вариант е достатъчно те да са около 300, а при втория се готвят около 2000. Освен това според правилата хората, които ще играят ролята на наблюдатели по секциите, не е нужно да са членове на БСП. Те как ще се осигурят и кой ще ги събира? Защото излиза, че в организацията и осъществяването на изборите при 2000 пункта за гласуване ще са ангажирани поне десетина хиляди и от тях колко ще са от БСП и колко ще са събрани от организиращия за изборите, да не задаваме изобщо въпроса тези „доброволци“ дали, от кого и колко пари ще получат. И трето, януари вече свърши, идва февруари, но за вътрешнопартийната кампания и дума няма. Цялостният цикъл, необходим за конгреса, който ще продължи до края на март, дава предимно възможността да се подмени съставът на конгреса, който и без това е доста увеличен. Така вече около 900 души ще заседават и ще изберат новия Национален съвет. Припомням за читателите, че БСП по устав се управлява именно от националния си съвет, с който съвет г-жа лидерката така и не успя да се справи досега. Така че, докато все още някой се пита и вълнува от въпроса за прекия избор на лидер, на практика в БСП се подготвя нещо много важно – удобен конгрес и удобен Национален съвет, така че новият (а може би и стар) лидер да може да си управлява, без да му се бъркат и да му се пречкат.

И ако ставащото в БСП е кристално ясен пример за състоянието на българските партии, изпаднали в положение с технологии и схеми да се опитват да се закрепят в съществуването си, то ставащото в държавата е не само ново, но и доста притеснително.

От една страна, битката между президент и главен прокурор започна и бързо влезе в необратимост – или президентът ще стане герой, олицетворяващ възможността за победа над управлението на страната, или главният прокурор ще разтресе напълно държавата с президентския импийчмънт. Защото атаката към президента не може да донесе героически образ на главния прокурор, но провалът на последния може да стане онзи липсващ досега фактор за предсрочно отстъпление от властта на ГЕРБ. Залогът, искам да кажа, не е просто в поста на единия или другия. Залогът и при двата варианта на изход от тази битка е управлението на държавата.

В политиката е така – нещата винаги са взаимосвързани и мисълта, че ударите към един политически опонент просто ще си останат удари в неговата кариера и пост, е измамна. Трябва да имаме предвид втория процес, който тече – а именно не по-малко измамното спокойствие. Особено на гражданите. Сълзотворният газ пред вратите на едно българско министерство е онази картина, която илюстрира нарастващата сила на една българска мечта – персонално да понатупат (нека така по-меко се изразя) някои и друг министър или депутат. Досега депутатите бяха на прицел. Вече не само не е модерно, даже не е интересно да се занимават с тях – дотолкова работата на Народното събрание губи смисъл в очите на гражданите. Под прицел са изпълнителната власт и отделните политически персони. Подобни емоции в едно общество са не просто нездрави. Те са крайно вредни за всяка демокрация и представляват реална опасност. Въпреки че изглеждат обичайно, протестиращите от последните дни нямат много общо с протестиращите, с които вече посвикнахме. Най-интересното е, че подобен вид протести не предвещават спокоен край. Както се казва – ще протестират, ще протестират, пък нещо друго ще се появи и ще си се приберат по домовете.

През този януари обществото ни приличаше на тенджера, в която температурата все повече се покачва, а капакът е стабилно затворен. Разклащането на капака – т.е. трусовете в политическите върхове, комбинирано с увеличаване на температурата на недоволството, не води просто до пара в свирката.